БудаПеща - град на изяществото и тъгата

Дойде и заветният ден да отпътуваме за Будапеща. Билетите си ги закупихме още август месец, като цената на двупосочния билет с Wizz Air бе 89 лв. на човек.

След като имахме билети започна голямото търсене на квартира. Бързо намерих хотелче и попитах моя приятелка и съквартирантка от студентските години, унгарка, дали хотелът е добър - Central green hotel. Тя ми сподели, че наскоро нейн братовчед е спал там с приятелката му, дали са им стая, която не отговаряла на запазеното и освен това било мръсно. Та ме разубеди. Следващите хотели, хостели от booking и airbnb бяха в различни неподходящи райони за туристи. От нея знам, че най-добрите места са в райони 1, 5, 6 и 7, както и районите в предградията, където е спокойно и безопасно. Ако не беше тя щях да запазя в район 8, където тя категорично не препоръчваше да резервираме.

Накрая намерих едно малко апартаментче в старата част, точно до синагогата. Казва се Lifestyle baby friedly apartman. Две нощувки ни излязоха към 170 лв, като самото апартаментче представлява студио, изключително подредено, заредено, чисто, топло и приветливо. Препоръчвам го на 100%.

И така, с билети и квартира зачакахме датата.

За първи път не правех планове какво да гледаме, къде да ходим и това два дни преди пътуването ми вдигна тревожността, но се успокоих. Решихме да не си купуваме Budapest pass cards, защото с Алина нямаше да обикаляме толкова много. Иначе си мисля, че си заслужават, ако имате време да обикаляте. Има много места, които с този пропуск са безплатни, има и други, които са намалени, та при всички случаи е по-изгодно. Още повече и градският транспорт е безплатен.

Но ако сте като нас с малко дете и искате да придобиете представа за града, то този pass не ви е нужен. Още повече, ако сте в старата част, както нас. Тук всичко е на пешеходно разстояние, стига да обичате да ходите пеша.

От летището хванахме автобус 100Е, който ни закара до самия център, като слязохме на Астория М, метро станция и бяхме на няколко минути от апартамента. Докато чакахме собственика разгледахме магазините наоколо. Имаше много еврейски магазини, което е нормално, защото се намирахме в еврейския квартал, но най-любопитно ми бе, че има и арабски ресторант - Hummus bar, което е страхотно. Обичам, когато виждам арабско и еврейско на едно, пълнят ми душата :)

След като оставихме багажа и се разплатихме със собственика потеглихме към  Great Маrket Hall, което е като нашите Хали, но в пъти по-голямо. Бързахме да отидем първия ден, защото се оказа, че на 1 ноември е национален ден (Аll Saints' Day) и много хора и магазини няма да работят. За този ден Боги ми беше обяснила, че унгарците ходят на гробища, за да почетат починалите. Предполагам, че може да го оприличим на нашата Задушница. Тя ми сподели със съжаление, също така, че хората от градовете не почитат този празник и предпочитат да си почиват, отколкото да отидат до гробищата. Нейните думи бяха "Как може да искаме да вървим напред, като не уважаваме тези, които са били преди нас". Това ме накара да се замисля как щеше да бъде и при нас, ако имаше такъв национален ден. Стана ми тъжно от тези мисли..

Да се върнем на тамошните Хали. Честно казано, аз си ги представях малко по-различно с повече места за хапване, но са си типичните Хали. На първия етаж имаше различни видове храни - от меса, колбаси, шоколади до плодове, зеленчуци и сувенири. На втория етаж бе съсредоточена текстилната търговия. Можеше да се закупят традиционните им дрехи, различни коледни украшения, преспапиета, плетени изделия, латерни и други. Оттам взехме ангелчета за елхата, направени от черупка на орех. Имаше такива украси, направени от жълъд, кестен, черупки от шам фъстък и други. В останалата част на втория етаж бе частта за хранене.

Седнахме в едно от заведенията, където ядохме гулаш, много вкусни зеленчуци и задушено месо с картофи. Манджите бяха превъзходни, заради подправките, които бяха неотразимо вкусни :) Цените също бяха сравнително високи, тъй като за тези три манджи, бира и лимонада платихме към 50 лева.

Докато си хапвахме през няколко маси имаше демонстрация на група с готвачи. Те си готвеха нещо, обясняваше им се и след това сервираха приготвената храна. Изглеждаше интересно и забавно.

Алинка хапна много малко, защото искаше час по-скоро да се приберем в апартамента, тъй като тогава отпадаше едномесечното й наказание за всякакви клипчета и филмчета.

Облякохме се и продължихме с разглеждането на Маркета. Видяхме, че има и магазин Aldi, влязохме да си накупим разни неща, като вода и разни хапканки.

Докато бяхме вътре се бе стъмнило. Залезът тук е към 16 и малко, което бе изненада за мен, тъй като очаквах продължителността на деня да е по-дълга. След това решихме да се поразходим по брега на Дунава. Гледката бе красива с всички тези светлини, замъци в далечината, светлинни мостове. С Алина потичахме малко. Направи ми впечатление, че реката е чиста, няма неприятна миризма и ми бе приятна разходката. Минахме покрай огромно дълги кораби с каюти, като ресторантът бе в началото на кораба. Приличаше на швейцарски и предположихме, че това са круизи по Дунав. Всяка вечер пътуваш до друг град, а през деня разглеждаш. Стори ми се доста приятен начин да разгледаме Европа-та :) С Никола решихме да поразгледаме варианти и да се възползваме.

Продължихме нашата разходка, като навлязохме към вътрешността на Стария град. Тогава телефонът ми изпиука и разбрах, че най-добрата ми приятелка е родила прекрасните си бебета! Почувствах се изключително щастлива, Алина също се зарадва и докато аз си пишех с моята приятелка, Никола се възползва да си почине от целия багаж, с който се бе нарамил.

Минахме покрай различни религиозни храмове, полянки и пейки и се замислих, че ако това бе друг европейски град, то тук щеше да е пълно с имигранти и всякакви разхождащи се хора, които нямаше да ни карат да се чувстваме в безопасност. Казвам го, защото вече минахме през подобни моменти в Гърция и Италия. Та, в този момент осъзнах, че Орбан е предпазил народа си в онзи момент преди няколко години. Понесе огромна критика, включително и от мен, но той предпочете да го хулят, но в дългосрочен план да го има това чувство на спокойствие. И чувахме различни речи около нас - руски, китайски, френски, други славянски народи и т.н. С Боги като си говорихме тя ми сподели, че одобрява политиката на Орбан, но има и много унгарци, които не го одобряват и смята, че не действа в интерес на държавата. Не съм запозната с цялостната му политика. Имам поглед единствено върху мнението му за бежанци/ имигранти/ емигранти..

Вървейки, видях картинка на коминчета. Зарадвах се много и без да обяснявам завлякох Алина и Никола навътре. Взехме си две коминчета, като цената на едното е 4 евро. Никола ги поръча, докато с Алина се оправим. След това е видял, че може да се вземе и половин коминче, пълно със сладолед, но вече бил поръчал, та реших на следващия ден да продължим с коминчетата. Доволно си хапнахме. Много съжалявам, че не успяха да се наложат в България. :)

Добре хапнали и доволни се доразходихме до апартамента, където директно се пъхнахме в леглата, Алинка изгледа едното обещано детско и заспахме към 20:00 местно време. Затова пък се събудих в 05:00, което по нашето лятно време си е 07:00, тъй като аз още съм си по лятното. Алина също се събуди рано, а навън бе тъмно още :)

Сутринта се оправяхме доста бавно, защото имахме цялото време на света, поради часовата разлика. След като закусихме се отправихме към Виенското колело, като Алина нямаше търпение да се качи. Непрекъснато говореше за Випо и това как той е бил на виенско колело, заедно с неговия приятел Хенри и котката Бети. (Това е поредица от книжки, в които се разказва за летящото купе Випо и неговите спътници, които обикалят Европа). Тъй като още нямаше 10:00, за да отворят съоръжението пообиколихме наоколо. Тепърва се отваряха малките туристически дюкянчета, които по-късно да привличат туристите. Цените определено бяха доста завишени на фона на това, което видяхме в Market Hall предния ден.

На Алина й се доходи до тоалетната и попитахме при колелото дали може да ползваме тамошните тоалетни. Те обясниха, че още са затворени, но да отидем до близкото заведение. Никола отиде с Алина, но и оттам са им казали, че са затворени. Тъй като вече бе време да се купуват билети реших, че и тоалетните ще са отворени вече, но отново ни отказаха, тъй като били затворени. Накрая Алина облагороди едно дръвче в градинката. Впоследствие се оказа, че това е един от големите недостатъци на града, а именно градските тоалетни. Ако въобще работят, то ще са с доста занижени хигиени условия.

Та да се върнем на виенското колело. Цената на билет за възрастен е 2400 форинта, а за деца е 1500 форинта, което като позната за нас стойност бе около 23-24 евро. Има и семеен билет за двама възрастни и две деца отново за 24 евро. Колелото се води най-голямото в Европа, защото събира голям брой хора. Височината, която достига е 65 м, като имахме възможност в действителност да видим града от високо. Беше впечатляващо и ни даде идея какво представлява Будапеща или поне това, което се виждаше от нея. Според Никола колелото в Лондон е по-високо. Въртяхме се около 5-6 минути. За съжаление, те минават неусетно и сякаш са минали няколко секунди. А иначе самите кабинки са затворени и се отварят и затварят автоматично. Нещото, което ми направи впечатление бе, че преди да качват туристи завъртяха колелото няколко пъти, за да го проверят дали всичко е наред.

След това се отправихме към Дунава и известния мост, който обединява двата бряга на Буда и Пеща. Доскоро и аз не знаех, че реално Будапеща представлява обединение на два града. Това ми се стори доста интересна информация.

Стигнахме до т.нар. Chain bridge, чието име е Széchenyi, кръстен на името на площада Széchenyi. Самият мост е конструиран от англичанин, а е построен и влязъл в експлоатация през 1849г. От двете страни на моста има лъвове, които впечатлиха много Алиха и тя веднага ги кръсти с имената на Симба, Нала, Муфаса и Сараби от "Цар лъв". Легендата за лъвовете, която Боги, ми разказа е наистина впечатляваща. Артистът, който направил лъвовете бил изключително горд със своите произведения. В деня на откриването на моста се събрали много хора, имало празненство и било много помпозно и официално. Там стоял и създателят на тези лъвове. Горд със себе си, високо вдигнал глава. Тогава едно детенце дошло до него и го попитало дали неговите лъвове имат език. Артистът погледнал и от ужас от зададения въпрос не виждал да има език. Започнал да плаче, това било удар за него - как успял да направи такива прекрасни лъвове, а да забрави за техния език. Оказало се, че все пак имат език и не го е забравил. От цялото притеснение, шок и ужас не виждал езика. И сега се чува като хорски въпрос дали лъвовете имат или нямат език :) Тази история Боги ми я разказа, след като бяхме на моста, иначе щях да снимам и езика :)

Преминавайки през моста изпитах вълнение, защото за първи път пресичам реката и защото в действителност река Дунав е доста голяма и пълноводна. Едно е да съм го учила и да го знам на хартия, а съвсем друго да го видя и преживея. Помислих си неколкократно - ами, ако мостът пропадне.. ;)

От другата страна на брега се намира замъкът Буда. Има възможност да се изкачите до самия замък с едно лифтче, а другият вариант е да се поразходите. Интересното на лифтчето е, че има две линии, като едната кабинка е горе, а другата долу. Като тръгне самият лифт двете кабинки си сменят местата. Напомни ми на подобен лифт на Санторини.

Ние решихме да се поразходим, защото разстоянието до самия замък не е много голямо, а и защото опашката за лифтчето беше доста дълга. Минахме покрай една отвесна поляна, където се снимахме с изпопадалите есенни листа. Освен това на половината път до горе се откри изключително красива гледка към парламента. След това Алина искаше да се катери по една пътечка, като след това разказваше на всички с въодушевление, че е катерила една планина :)

Самият замък представлява огромен комплекс, в който можеш да се загубиш с часове. Само че ние нямахме нито времето, нито търпението да го направим. Това, което си говорехме бе, че Будапеща прилича изключително много на Виена и Прага или поне от това, което сме виждали на снимки. Позамислихме се и за австро-унгарската връзка и колко красив град е Будапеща.

Разгледахме колкото успяхме, защото в един момент Алина започна да огладнява прекалено много и ние бяхме принудени да оставим разходката ни, за да търсим ресторанти.

Оказа се, че трябва да пресечем Дунава и да се върнем в Пеща, където си намерихме едно много приятно заведение от tripadvisor. След неуспеха ни с tripadvisor в Мароко много се чудехме дали да се доверим, но решихме, че тук вероятността мястото да е добро е много по-голяма от това да не е. Ресторантчето се казва Kisharang, доста малко и уютно. Побира не повече от 18 души, като хора има непрекъснато. Ако е пълно те молят да изчакаш отвън, докато се освободи. Наложи се ние да почакаме малко, докато оправят масата ни. Като влизахме видяхме едно семейство с малко дете, горе-долу колкото Алина да спи в майка си.

Реално ние бяхме настанени с други хора на една маса. Поръчахме си палачинка с месо, гулаш, шницел от пилешко месо и гарнитура от картофено пюре и ориз, както и ястие с парчета месо, ориз и карамелизиран лук. Порциите бяха огромни, затова имаше възможност да избираме между стандартна и малка порция, като за Алина взехме малка. Храната бе изключително вкусна, гулашът бе горещ и загряваше чудесно вътрешността на тялото ми след поетия студ отвън.

Алинка хапна малко от шницела, поотпусна се и й се приспа. Гушнах я и за отрицателно време се пренесе в царството на сънищата. Поседяхме около 15-20 минути, докато се донахраним. Искахме и десерт да поръчаме, но след тези големи порции нямаше къде да го поберем. Поискахме сметката, която бе около 60 лева. Направихме сравнение с вчерашния ден, когато за почти същите пари ядохме почти никаква храна и сега, където нямаше място да изядем всичко. Дори на Алина порцията я взехме за вкъщи.

Никола гушна Алина, позавихме я с дрехите и излязохме, за да освободим място на чакащите пред заведението. Алинка се поразсъни, взела лека дрямка и продължихме с разходката. На път за базиликата минахме през редица туристически магазинчета, където картичките не бяха по два лева броя, а около левче. Затова решихме, че това ще е нашето туристическо магазинче. Купихме си магнитче чушка, магнити за подаръци и картички с марки, за да си ги надпишем и пратим. Тъй като вече си имаме и пощенска кутия получаването става изключително лесно, стига да не се изгуби някъде по пътя :) Иначе като подаръци имаше различни куклички, които ценово бяха около 60-100 лв, както и плетени на една кука покривки и поставки за чаши. След като разгледахме магазина и платихме взетите от нас неща се отправихме към базиликата.

С моята приятелка се бяхме разбрали да се срещнем там и я чакахме всеки момент да дойде, така че решихме да не влизаме. Това, което видяхме бе, че има възможност да се изкачиш по стълби и да се качиш на високо в самата базилика, от където да видиш града. Цената мисля, че беше към 2000 форинта, което е около 6 евро, така че ако желаете да видите Будапеща под друг ъгъл, то предполагам това е мястото.

Освен това на входа на базиликата има машина, която срещу 300 форинта може да "пусне" монета на града. Този вид машини са изключително популярни на туристическите места. Уви, наоколо нямаше къде да развалим пари, а където продаваха свещи ми отказаха да развалят. Предполагам не съм била единствената желаеща за това :)

Скоро след това се срещнахме с Боги, беше емоционално да се видим след 11 години. Тя е моята съквартирантка от университета в Германия. По случайност ни събраха. Трябваше да съм в единична стая, но накрая се оказа, че са ме сложили в двойна. Допаднахме си и решихме да останем заедно. Тази история някой друг ден ще разкажа :)

Решихме да седнем в първото топло заведение, за да си поговорим и това беше Старбъкс. Оказа се, че никой от нас не го долюбва, но студът взе превес над ситуацията и решихме да се стоплим по-бързо. Поговорихме си доста, ние за нас, тя за нея и нейния приятел. Бях много щастлива, че я виждам, а тя си е все същата нежна и миловидна душа, както си я помня.

След това се отправихме към тамошния парламент, който се оказа изключително огромен с един огромен площад, фонтани и гвардейци. Имаше две окачени унгарски знамена, като в средата бяха изрязани на кръг. Това, което ми обясни Боги бе, че народът се възпротивил срещу съветската сила, изрязвайки сърп и чука от флаговете си.

Боги ми разказа и за наречената от нея гражданската война в Унгария, не разбрах точно кога, но предполагам, че е била около 80-те-90-те години на миналия век. Сподели, че в семейството й по майчина линия на майка й и баба й все още им е трудно да говорят за този момент, защото нейният вуйчо е бил войник тогава и е бил принуден да излезе срещу народа си и да стреля, като му наредят. Той бил успял да избяга от армията и повече от месец никой не е знаел дали е жив. От друга страна, от страната на баща й, мисля, че беше брат на дядо й, е разстрелян от армията. И така в едно семейство са потърпевши от двете страни, като този момент от националната история е много труден за тях. И се чудя кому е нужно.. Е, не се чудя, ясно ми е, че всичко се прави за пари и власт, но е жалко, че обикновеният човек е потърпевш и е жалко, че така си върви човешката история без значение дали е наше време, преди сто години или когато са строели пирамидите.. Обикновеният човек изпълнява каквото му е наредено от висшестоящия, за да може "елитът" да живее добре. Да.. такива мисли минаваха през главата ми..

Както си вървяхме по площада и си говорехме, видяхме, че покрай нас минават двама гвардейци, като единият носеше и барабан. Предположехме, че ще сменят караула пред знамето и се върнахме да видим как ще го направят, а то се оказа още по-интересно. По изключително тържествен начин се строиха, замаршируваха и се отправиха към пилона. След това започнаха да смъкват знамето, взеха го в ръцете си и го отнесоха към парламента под ударите на барабана. Там го сгънаха и го прибраха. Самата Боги бе впечатлена, защото и тя не знаеше, че вечер знамето се прибира, а пък ние бяхме радостни, че успяхме да присъстваме на този тържествен момент.

След това се отправихме към брега на Дунава, защото аз много исках да видя монумента с "Обувките по река Дунав", направени в чест на избитите евреи на реката през ВСВ. Обувките са 60 на брой, мъжки, женски и детски, направени от желязо и реализирани през 2005г. Разказват за това как евреи са били накарани да ги събуят преди да бъдат разстреляни, тъй като обувката по онова време била ценна разменна вещ. На самото място като отидохме имаше доста хора, които се снимаха и снимаха самите обувки. Аз през целия ден се опитвах да обяснявам на Алина за Хитлер, какво е направил той, как е делял хората и е решавал коя раса е по-велика и коя не. Затова като стигнахме там се опитах отново да обясня на Алина защо тези железни обувки са сложени там и какво символизират. Смятам, че тя трябва да знае какво е било миналото, от какво трябва да се предпазим да не се повтори и към какво е добре да се стремим, като човешка раса. Освен това си мисля, че възрастта й е подходяща да поема и подобна информация, предоставена по по-разбираем и нетравмиращ за нея начин. Тя определено беше впечатлена и се чудеше как може един човек да нарани друг човек.

Повървяхме още малко по брега и се впуснахме в търсене на коминчета. По пътя намирахме няколко места с коминчета, бе по-оживено от предния ден, но цената бе 6 евро за бройка. Опитахме се да си намерим мястото, което вече бяхме изпробвали, Боги попита на едно място, един сервитьор ни упъти и го намерихме. Тук разликата бе, че опашката започваше от другия край на заведението. Все пак ние се наредихме и дебнехме за маса. За наш късмет, както си седяхме на опашката масата до нас се освободи и ние я заехме. Никола и Алина седнаха да чакат, а ние с Боги се наредихме. Продължихме да си говорим, сещахме се за студентството ни, за приятелите ни, разказвахме си кой с кого поддържа връзка и каква е последната информация за някой друг. Беше ценно връщане към миналото ни :)

Този път, освен шоколадово и ванилено коминче взехме и коминче със сладолед да го опитаме. За мен най-вкусно си остава с шоколада :)

Изядохме ги доволни и потеглихме към метрото да изпратим Боги, защото вече беше станало късно, а тя имаше да пътува с метро и после автобус. По пътя се снимахме доста, защото имаше едно заведение, което беше изкарало стари пиана на тротоара с възможност да свириш, ако желаеш, а същевременно имаха и градинка в себе си. Много красиви :)

Минахме и през заведението, чието обзавеждане те пренася в пътуване с влак от миналия век и отново бе изключително оригинално.

Взехме си довиждане и се отправихме към апартамента. Всички бяхме грогита и въпреки това бях изключително горда от Алина, че успя да издържи на цялото това ходене, разглеждане и неспане, а беше и жизнена и спокойна, комбинация, която се случва изключително рядко :)

За награда имаше и детски и тя бе на седмото небе от щастие :)

На следващата сутрин смятахме да се поразходим наоколо, докато стане време за автобуса към летището, но към 08:30 решихме, че ще отидем до Халите, за да купим шоколад с чушки. Бързо закусихме, облякохме се, оправих багажа и потеглихме. Алина имаше привилегията да се вози на раменете на татко й без да е уморена. Пуснахме си картичките за България и по пътя видяхме неща, които сме пропуснали предния път, включително един рекламен манекен, закачен на стената, висящ, с пистолет в ръката. Изключително ефективен, отдалеч помислих, че виси човек.

В Халите взехме шоколада, както и подаръци за Алина и племенничките ми - традиционни корони за момичета, които унгарките си слагат на главата. Алина ги избра цветово и ги взехме. Определено са скъпи, но не знам дали, заради това, че мястото бе туристическо или по-принцип са скъпи.

Отправихме се към апартамента. Искахме да си хванем трамвая, но ватманът не продава билети, а на самата спирка нямаше машина за билети, така че дори и ватманът ни каза, че няма как да се качим, затова потеглихме отново пеша.

В близост до апартамента бяхме намерили една пекарна, където правеха коминчета, като цената им бе 1 евро. Взехме едно. Докато го правят Никола отиде за раниците, платих и потеглихме към автобуса на спирка Deak Ference Ter M, като билетите си ги бяхме взели предварително от подлеза на Astoria M. И добре, че бяхме го направили, защото на самата спирка за автобуса нямаше машина за билети. Навсякъде се обяснява, че трябва предварително да си купиш билет и бързо разбрахме причината - не на всяка спирка има машини за билети ,а вътре в превозното средство не се продават.

Интересното за автобус 100Е бе, че хората, желаещи да се качат в него се нареждат в редица, ако има много желаещи и когато автобусът се напълни контрольорите, които стоят на първата врата и проверяват спират хората, автобусът затваря врати и потегля, а хората остават да чакат на спирката. Това трябва да се има предвид и да не се оставя за последния момент да се хване автобуса. Ние имахме близо три часа до полета, така че си бяхме "хакуна матата" :)

След малко дойде следващият 100Е и потеглихме към летището. Нашето унгарско пътешествие приключи засега, като ни остави прекрасни спомени. За нас, Будапеща е изключително красив град, който изисква повече внимание и време, за да се наслади човек изцяло на красотата му. Бихме се радвали в по-топло време да дойдем отново и да разгледаме не само централната част на града, а да усетим и част от ежедневния начин на живот на обикновения унгарец.