Животът на една възглавница

‌‌Откакто се помня все съм спала на ниски възглавници.

Всъщност като дете не помня да съм имала претенции. Помня, че в детската градина ни караха да спим без възглавници и аз бях възмутена от този факт, но какво можех да направя...

После при баба имаше много възглавници. Имаше едни с изключително красиви бродерии, калъфлите им, разбира се.

Такива вече няма, а който е имал баба на село сигурно си спомня. Представях си, че си играя с лицата от тези възглавници.

В тийнейджърството, честно казано, нямам спомен, но явно са ми били удобни възглавниците или просто са били ниски.

И дойде заветната 2008г., когато заминах на стаж в Германия. От общежитието си купихме цял спален комплект, който бе осигурен от ИКЕА. Помня тази възглавница. Беше малка и цялото удобство бе събрано в нея. Винаги се наспивах без значение кога си лягах. Така тази възглавница пропътува целия път от Лудвигсбург до София и то в автобус.

После тази възглавница пътуваше до Смолян, морето, Велико Търново, Видин.. стигна до Гърция и Сърбия дори. Когато пътувахме винаги я взимахме, за да може Алинка да спи удобно в колата по време на път. Отделно аз си спях на нея, където преспивахме.

Имаше момент, в който Алинка ми я конфискува тя да спи на нея, защото й бе много удобна. Мина някакво време, докато отново си възстановя собствеността.

И така стигаме до фаталната 2023г., когато брат ми бе преместен в Александровска да се "доизлекува"... Споделяше, че не му е удобно и аз знаех, че пътят на тази възглавница е предопределен. Знаех, че трябва да е там. И действително брат ми я ползваше. Дали ще си подпре ръката или малко настрани да се подпре, или под главата, или под краката... Ползваше я...

След това са му я сложили на носилката, за да му е удобно, карайки го към реанимацията, последният му път жив...

В същия ден багажът му бе прибран.. някак изпитвах отвътре желание да видя дали е взета. Вечерта намерих сили да я потърся в багажа, който бе при нашите. Нямаше я, но пък бяха взели болнични възглавници. Знаех, че трябва да ги върна..

На следващия ден отидох да попитам за възглавницата в реанимацията, откъдето казаха, че при приемането на брат ми са върнали всичко в една торба към отделението. Отидох до отделението.. Онова отделение, което подписа смъртната присъда на брат ми - нефрологията в "Александровска"..

След близо четири месеца споделям за срещата ми с двама лекари там, в онзи момент в отделението. Единият е Мегеров, който мина покрай мен, като пътен знак и се направи, че не ме вижда, а мина точно между мен и Кольо, а аз го поздравих...

Вторият е д-р Филипов, който винаги съм уважавала и съм свидетел на безкрайната му всеотдайност да направи нещо.. нещо правилно... Той ме видя, беше в другия край на отделението и дойде. Дойде и с голяма трудност изказа съболезнования. Това бе единственият лекар от това отделение, който се отнесе доблестно.. Но... Днес говоря за пътя на една възглавница...

Предполагам разбирате, че търсех възглавницата, не защото ми е било удобно да спя на нея. Търсех я, защото брат ми я бе гушкал. Защото можех да усетя или поне да си представям, че мога отново да го хвана за ръка или да го погаля... Излизайки от отделението си дадох сметка, че всяко нещо в живота ни има край, дори и вярната служба на една възглавница. Вярвах, че така е трябвало да бъде. И се надявах и брат ми да си е взел своята възглавница, своя мир в себе си...

Аз се старая да постигна този мир в себе си и да си простя. Надявам се всеки един от нас да може да си прости, че загубихме брат ми. И също така се надявам всеки един виновен да получи и присъдата, която му се полага - наказателна, разбира се. За морална присъда не говоря, защото не вярвам, че виновниците имат морал...

За момента съм на прав път, има вече резултати, но това във времето ще споделям. Както се казва - нека наказателните органи си свършат работата...

А пък за пътя на моята възглавница... Вероятно е в ръцете, в които трябва да е - да помага или пък да се наслаждава на заслужена почивка след дългите години доверие и грижа.