Санторини - остров на вулкани и залези

След целия голям обрат в нашия живот решихме, че няма да се отказваме от живота и най-вече от едно от нашите любими занимания, а именно да пътуваме. Много обичам да следя за промоции на ниско тарифните авиокомпании и така видях, че има изключително бюджетно пътуване до Атина. Веднага ми мина и мисълта, че може да използваме Атина като междинна спирка за една наша отдавнашна мечта, а именно Санторини. Речено и сторено. Резервирахме хотел в Атина, след това в Санторини и започнах да разглеждам фериботите. Бях ентусиазирана от това да пътуваме с ферибот, докато не прочетох, че се пътува около7-8 часа, още повече че на връщане трябваше да пътуваме цяла нощ и моят ентусиазъм бързо отлетя. Имам един такъв опит от Акаба, Йордания до Египет с един кораб и едно море, но това е друга история. Започнах да преглеждам полети между Атина и Санторини, но надхвърляха поставения бюджет. До една вечер, когато полетите бяха на цената на фериботните билети, но моят мъж спеше и ми беше жал да го будя. Ех, тази моя жалост.. заради нея изпуснахме намалението :) Така вече приела, че ще пътуваме часове наред и ще подпирам спяща глава над масата, след време попаднах отново на намаления и този път не се разколебах за секунда. Ангажирах цялото съпружеско внимание и седнахме да прекрояваме пътуването и да го нагаждаме към полетите. Така прекроено можехме и да посетим някой и друг остров. Подсъзнателно нямахме желание да отделяме време на Атина, а да обиколим колкото може извън нея.
Единствено, след като купихме билетите се сетих, че можеше да вземем билет и за дъщеричката ни, тъй като нямаше да я люшкаме 8 часа на ферибота. Започнах да проверявам как може да купим билет и за нея и се оказа, че ще има и голяма глоба, тъй като се купува билет за възрастен, после се свързваме с техния съпорт и за работата, която ще трябва да извършат и да я закачат към нашите билети ще ни таксуват. Така, решихме, че трябва да отидем ние двамата, да успеем да обходим целия остров без да бързаме да се прибираме на обяд за следобедния сън или вечер рано, за да може да лягаме. Това щеше да е време, в което ще бъдем само двамата за няколко дни. Момент, който не се е случвал от четири години.

Дойде времето да потеглим към така очакваната дестинация. То бяха преди това разглеждания на места, които да посетим, къде да ядем, какъв транспорт да ползваме и времето дойде.
Смятах, че ще ми е изключително трудна раздялата с малката, но не бе така. Предполагам вече бях свикнала с идеята, че ще пътуваме без нея.
На летището се оказа, че този полет е първият на Уизеър и ни почерпиха с бонбонки.

Въпреки това на компанията не й попречи да закъснее с излитането с близо час.
Полетът ни бе в 16:35 и трябваше да кацнем в 17:55, а следващият ни полет за Санторини бе в 23:15. Затова предварителният ни план бе да отидем до центъра на Атина за вечеря и да се върнем. Но с това закъснение решихме да не си причиняваме допълнителен стрес и притеснение и останахме на летището. Оказа се, че атинското летище е доста по-голямо от очакваното. Преди две години бяхме кацали транзит и мислехме, че е това, което виждаме, но сега с безкрайното ни време се поразходихме. Та, голямо е и ако трябва да правите бързи прекачвания е хубаво предварително да се поинтересувате къде са изходите.
Успях дя си купя един хубав парфюм и не е нужно да казвам, че е с десетки лева по-евтин от България. Помолих да ми го запечатат в летищна торбичка, че ни чакат още два полета и не бих искала да имам проблеми с митничарите.
Хапнахме свински гирос, чиято цена бе 10.99 евро, а пък докрая на летищния ни престой успяхме да оцелим джакпота с най - евтината цена на летищната вода. В София купихме 0.750мл вода за 3лв. Тук, като кацнахме взехме 0,8 мл за 1 евро, а после взехме 0.750мл за 0.75цента. А ако бяхме останали още няколко часа на летището кой знае какъв келепир щяхме да намерим :)
Обявиха гейта ни, минахме проверките, качихме се на самолета и излетяхме. Недостатък на Райънеър е, че ти дава различни места за сядане, ако не си платиш. Така бяхме с три реда един от друг. Но пък момчето до мен изчака всички да се качат и като видя, че до него няма да се заеме другото място, извика приятелката си.
Полетът мина изключително спокойно и бързо. Определено не бе 50 минути. Кацането също бе неусетно. Летището изключително малко. Като слязохме от самолета ни лъхна въздуха на пустошта. Растенията са специфични, знаеш, че си на юг, усещаш го с всичките си сетива.
На летището ни чакаше човек от хотела, по предварителна заявка. Оказа се, че авобусите им работят до 20:30, а таксито ще ни вземе към 30 евро. Така че за 15 евро за двамата ни се стори добра цена. Още повече, че не знаехме къде трябва да отидем.
Изчакахме още няколко души и потеглихме. Бяхме се настанили във Villa Manos. Комплексът се оказа много хубав, внушителен- всичко мрамор. Предполагам, че като напече лятното слънце ще е разхлаждащо.
Разтоварихме се, настанихме се и хоп по леглата. Основното неудобство бе, че нямаше спалня, а съединиха две легла и то пред нас. Оказа се, че и климатикът не работи, та първата нощ измръзнахме или поне аз. Спах с чорапи и жилетка върху пижамата. :)
Сутринта се събудихме рано, готови за пътешествия. И супер неочаквано климатикът заработи в 09:00 сутринта.
От рецепция ни казаха че могат да ни предоставят рент а кар, както и екскурзии, като екскурзията до вулкана и термалните води бе 20 евро на човек. Искахме да отидем до там и си мислехме, че ако отидем до Фира, откъдето тръгват корабчетата, може да намерим нещо по-евтино. Планът бе да посетим вулкана, а като се върнем да направим прехода от Фира до Иа или както аз му казвам Ойа, защото ми е по-благозвучно, и на връщане с автобус до Фира.
Хванахме си автобуса от спирката до хотела, билетът бе 1.4 евро на човек и след няколко минути стигнахме. Доядя ни, защото бе близко и можехме да се разходим. :)
Оттам към главната, която е близо от автогарата.

Купихме си картички, надписахме ги, снимахме какво сме надписали, в случай, че не пристигнат, за да знае другия какво е трябвало да очаква и затърсихме информация за лодките. Уви, не пристигнаха..

Оказа се, че екскурзията си струва 20 евро, така че нямаше никаква надценка.
Жената в агенцията бе изключително мила. Обясни, че корабът тръгва в 11:00 и ние трябва да сме на старото пристанище. Опъти ни и ние потеглихме. Върнахме се да купим вода и нещо за хапване, че щяхме да се върнем към 14:00. Взехме си пълнен геврек с картоф и нещо като кренвиршка, но с наденица, всяко по 2.5 евро.
Потеглихме надолу по един широк и павиран път, като той бе и миниран от магарешко ако, тъй като бизнесът с магарета, които да смъкват-качват туристи за по пет евро бе вървежен. И миришещ.

Гледката беше красива, като погледнеш към морето и обърнеш поглед към планините и белите къщички.

Стигнахме до долу и даже туристи се качваха на корабче, което приличаше на нашето, но ни казаха, че сме за следващото. Така зачакахме десетина минути, дойде нашето корабче и се качихме. Седнахме на палубата в края й, за да имаме по-голяма гледка. Забрули ни един силен морски вятър, омотах се и започнахме да се любуваме на красивата природа и намесата на човешката ръка.

Стигнахме до вулкана и ни казаха, че имаме час и малко, за да го изкачим и да се върнем. Интересното бе, че няма пристанище за всички корабчета и това, което правят е страхотно. Нареждат корабите, в нашия случай бяха три, и се минава през всеки кораб, за да се стигне до брега. Ние бяхме по средата и минахме само по един. Оттам платихме по 2.50 евро на човек, като тези пари са за сеизмологични изследвания на вулкана и така около година предварително се знае каква е активността и дали е безопасно да сме там в момента. Първоначално решихме сами да си изкачваме острова, за да не се налага да изчакваме останалите, но със спирките ни за снимки те ни настигнаха.

От самото начало прави впечатление едно растение, което е единственото растение, което се появява на вулканични места или веднага след изригване. Колкото и да е странно това е бобът.

Така се заговорихме с нашата екскурзоводка Димитра, която бе изключително симпатична млада девойка. Тя ни обясни, че най-голямото изригване, което оформило и островите наоколо и повлияло на климата в световен мащаб, не се виждало слънцето няколко дни, както и затрило минойската цивилизация за минути, било преди около 14 000 години. Големи изригвания се случват през 20 000 години, така че следвашите 6-7000 години трябва да се чувстваме в безопасност. Бях чела за едно друго изригване през ’50-те години на миналия век и тя потвърди, че е имало такова изригване, но то е било малко на самия остров и не е имало влияние върху околните острови. Обаче след това е имало земетресение, което е предизвикало големи щети и голяма част от санторинци са напуснали острова.
Заразпитвах я как е решила да стане гид, а тя обясни, че много от младите хора напускат острова и отиват да работят в Солун или Атина, като най-големи градове в Гърция. А пък тя веднъж дошла на разходка до вулкана, харесало й и решила, че иска да прави това. Извън сезона има по една разходка на ден, а в сезона са по две. Попитах я кога е най-хубавото време да се посети островът, а тя отговори, че най-хубавото време е май или септември, когато няма много хора и когато не е толкова горещо.

Една от пътеките в далечината изглеждаше, че се върви по ръба на планината. Беше много пленително. Снимахме други преминаващи оттам.

Така неусетно стигнахме до върха, където Димитра ни показа различните обособени площадки за туристи, както и т.нар. кратери, от които изригва вулканът. Честно казано приличаха на едни обикновени ями, но пък през пукнатините на камънаците се виждаха пари, докоснеш ли скалите, то те са топли, сложиш ли ръка над процепа и веднага се овлажнява от излизащата пара. На още няколко места го направихме и бяхме силно впечатлени.

Имаше една китайка, която бе с булчинската си рокля и се опитваха да направят нещо подобно на фотосесия и определено не им се получаваше, но поне имаха желание, което бе най-важното.

Чухме се и у дома с малката, защото тя очакваше с нетърпение да види вулкана, както и да види баща си как й взима вулканично камъче. Беше много впечатлена, като всяко малко дете. Така се отправихме към кораба, за да видим кой ще скача във водата. Аз не знаех, че въобще има такива топли води, но след като разбрах, че това влиза в екскурзията съжалих, че не съм взела бански. След това като прочетох, че се плува 100 метра в студена вода, докато отидеш при топлата се успокоих. Все пак си го представях, че джапаш 100 метра и хоп си в топлата вода. Даже си мислех, че ще навия дънките, ще преджапам и ще си потопя краката. Обаче нямаше нищо общо с представите ми. Всички, които щяха да плуват бяха призовани още на кораба да се подготвят, защото веднага щом корабът спре трябва да скочат. А тези, които няма да се къпят ще изчакат 30 минути на кораба. И процедурата е следната – корабът акустира на 200 метра от брега, ентусиастът скача в дълбоката вода, плува в студената вода, плацика се в термалната вода и се връща на кораба. Имаше доста желаещи, имайки предвид, че е краят на март месец и е студено извън водата. Няколко от туристите преди това ги бяхме кръстили с различни имена, та те също скачаха. Единият от шеметите доплува до топлата вода, после се върна до кораба и си извади портмонето от задния си джоб и го хвърли на своя приятел. Имаше една баба, която на връщане получи помощ от двама младежи, които й помагаха в плуването.
Междувременно дойде още един кораб, като техните ентусиасти основно бяха американци и китайци. Част от тях се държаха супер неадекватно – плуваш с една ръка, тъй като в другата ръка държиш стик с камера и се снимаш как плуваш.
Ние пък използвахме времето да си похапнем и определено моят геврек беше по-вкусен от месното тестено изделие.
На връщане правихме отново много снимки на острова и вулкана, но много задуха и слязохме в салона на завет. След като пристигнахме на пристанището се чудехме дали да се качим пеша нагоре по пътеката или да използваме кабинковия лифт, който ни качва за няколко минути. Имайки желание да следваме предварителния ни план и да направим прехода до Иа, решихме, че ще вземем лифта, защото аз вече усещах умора. Та, лифтът е интересен. Две релси, които се движат нагоре-надолу. Не се въртят, както е при нас. Още повече, че шест кабинки са захванати една за друга и те непрекъснато циркулират в посока. Деневилацията е изключително голяма и налягането се усеща страшно много с ушите. Цената на посока на човек е 6 евро, а за багаж се доплаща по 3 евро на чанта.


Когато стигнахме до горе на Фира решихме, че ще търсим нещо за хапване, защото вече бе след 14:00 и стомасите ни се обаждаха. След кратко лутане седнахме в едно уютно заведение, където можеш да поръчаш от обедното меню или от менюто. Бях чела за санторинската салата и исках да я поръчам, но се оказа, че е извън сезона, тъй като чери доматите им още не са готови. Затова се спряхме на шопска или по тяхно му гръцка салата. Признавам, че опитах сиренето и бе фантастично. Вкус, който отдавна не съм опитвала в България – истинско саламурено сирене. Доматите бяха узрели и освен вид имаха и вкус. Представете си вече от какви неща се впечатляваме. От истинска храна, защото тя е рядкост. Освен това, заради мен бяха отделили сиренето от зеленчуците и това бе направено по тяхно усмотрение и наблюдение без аз да казвам каквото и да било. :)
Освен това аз си поръчах спагети без месо, а пък моят мъж си взе сувлаки.

Всичко бе изключително вкусно, апетитно и красиво поднесено. За този обяд платихме 25 евро.
Преди години бях чувала, че седнеш ли на заведение в Гърция, то първото нещо, което ти носят е вода и не плащаш за нея. Тя ти е като нещо естествено. И това го потвърждавам. Навсякъде, където сядахме имаше и вода.
След като заситихме вкусовите си рецептори, решихме, че е време да продължаваме и потеглихме към Иа. Оказа се, че 10те километра, които трябва да извървим ми се струват страшно много. Все пак потеглихме лека полека, любувахме се на къщички различки, гледки, дори нахранихме едно улично куче с една от самосите, които си бях направила в София, за да имам какво да ям първия ден, ако не намеря нещо за мен. Та, кутрето си хапна с голям мерак самоската.
Запръска дъждец, понамокри ни, но и това кофти време не можеше да помрачи спокойствието и прекрасното настроение, с което се бяхме заредили. Вървяхме и говорихме.

И пак вървяхме, докато в един момент дъждът не се засили доста и не решихме, че е време да се връщаме и не бива да рискуваме да ни хване буря, а пък ние да сме по пещерите. Така излязохме на пътя и се заспускахме надолу към нашето хотелче. Решихме, че сега е моментът да купим подаръци за малката. Затова взехме преспапие. Аз събирам няколко неща от местата, които посещавам – преспапие, торба и пощенска картичка. Не винаги успявам да се набавя и с трите, но винаги се старая да го правя.
Направи ни впечатление, че имат много изрисувани фалоси, което ни беше странно. Това ми напомни за една книга, която четох преди няколко месеца. В нея авторът търсеше щастието по света и как всяка държава си го обяснява. Така, той беше посетил и Бутан, където фалусът бе на особена почит.

Докато бяхме във Фира видяхме как полицаи пибиткат на спрели коли на главния път и ако не бъде преместена колата, то полицаят слиза с отверка и развинтва номера. Няма разправии с глоби на място, няма да се моли или кара, че така не се паркирва или да вика паяк. Дирекно номерът бива свален и ако искаш да караш отново отиваш да си платиш глобата, а пък и ще ти е за урок за следващия път, когато ти се прииска да спреш на главния път и да пречиш на движението.
Насочихме се към хотела, за да се изкъпем, оправим и да отидем на вечеря. Нямаше наличен сешоар в стаята, а от рецепция го предлагаха за ползване. В началото ми се стори, че няма и топла вода, но трябваше да мине известно време, за да дойде що годе топла вода. Оправихме се набързо и хайде към някое заведение, че стомасите ни отново се обаждаха със стачка. Решихме да вечеряме в близост до хотела ни, като единственото условие бе вътре да е топло и да не става течение. Харесахме си една таверна, а пък сервитьорът, който ни посрещна се оказа, че е живял около година в България, в Разград. Аз си поръчах пълнени зеленчуци, а моят мъж си взе нещо с месо. Отделно си взехме салата, която не беше нещо особено, а пък хлябът си ни дойде без да сме го поръчали. Оказа се, че санторинците хапват салатката с хляб, топят си хората. И този табиет много ми допадна. А пък точно този хляб бе тип козуначен и пухкав.
За десерт и комплимент ни донесоха грис халва, която също беше вкусна. Накрая в сметката имаше едни три евро в допълнение, но тъй като всичко беше на гръцки, решихме, че няма да се занимаваме да разпитваме.
Така нахранени и попремръзнали се отправихме към хотела, имайки желание бързо бързо да помиришем възглавницата, защото умората си казваше думата. А пък нали трябваше да имаме сили и за следващия ден.

На втората сутрин закусихме на нашия балкон. Времето бе слънчево, бавно напичаше с лек ветрец, а пък и гледката ни бе към морето. Как да се въздържи човек при тези благинки.

Докато аз се оправя моят мъж слезе до рецепция да поръча рент а кар, защото бяхме много уморени с мускулна треска от предния ден, а пък искахме да обиколим и острова, което щеше да се случи най-удобно с кола. Междудругото може да се наемат бъгита, АТВ-та, мотори, мотопеди, кой каквото пожелае. Ние бяхме навити на бъги, но вятърът, който се появи, а пък и дъждът от предния ден ни убедиха да се насочим към кола. Човекът, който докара колата под наем ни даде само един хвърчащ лист, като документ и ни връчи ключовете. Споделихме му за полицейския ни опит и той обясни, че единствено във Фира и Иа трябва да се спира на обозначените паркинги, които също така са безплатни, а за останалите места може да се спира навсякъде.
Така, вече в колата потеглихме към червения плаж, който бе в противоположния край на острова. Спряхме на едно място, което имаше табела, че гледката е панорамна. Успяхме да слезем, въпреки силния вятър, но не се задържахме дълго, защото вятърът буквално имаше силата да ни отнесе.

След като стигнахме до най-крайната възможна точка на т.нар. червен плаж с кола се оказа, че има големи камъни и нищо друго. Стори ми се странно, защото на снимките изглеждаше различно, имаше и плажна ивица. Поснимахме се и след малко дойде една китайска група. След като те тръгнаха по някаква черна и неотъпката пътека, забелязах, че пътят не свършва докъдето сме ние. Оказа се, че червеният плаж е леко закътан, каменист и имаше своя чар. А името му идва от цвета на скалите и съответно от червените камъчета, които играя ролята на плажна ивица. Опитахме се да направим жабчета, но по-скоро нашите жабчета бяха гмуркачи, защото веднага се гмуркаха под водата.

Следващата ни точка бе черният плаж. Подразбира се от името, че пясъкът му е черен. Като пътувахме натам можеше да се види огромната разлика между туристическата част, която всички си представят, като чуят Санторини – бели къщички и малки алеи, и обикновените и безцветни постройки, които може би отново се дават на туристи, но нямат в себе си тази маркетингова хубост.
Черният плаж представляваше една голяма плажна ивица, оцветена в черно и същевременно имаше лека коричка на най-горния слой на пясъка си. А така хубаво напичаше, че нямаше как да не се опънем малко да посъберем слънчице.

Лекият бриз вдъхваше едно приятно спокойствие, а топлината ни приспиваше. Полежахме известно време и решихме, че ще ходим да си купим обяд и след това ще се качим до манастира Св. Илия. Като потеглихме, минахме покрай крайбрежната ивица и там беше пълно със заведения, които тепърва раззимяваха, боядисваха, докарваха продукти. Най-вероятно лятото тази пустош, която видяхме е препълнена от хора, чува се глъчка и смехове.
Продължихме към Емпорио и на едно оживено площадче спряхме да потърсим храна. Намерихме една добре изглеждаща дюнерджийница и си взехме по един гирос, чиято цена бе 2,5 евро бройката. Решихме, че ще хапнем някъде с хубава гледка. Обаче аз не успях да издържа да намерим тази гледка :D

Намерихме пътя, който да ни заведе към манастира и започнахме леко изкачване. Колкото повече се качвахме нагоре, толкова по-стръмно ставаше, а пътят по-тесен. Канафката на пътя бе интересна, тъй като не бе направена като един канал, а излята полегато, за да може евентуално кола да спре там и да се разминат две коли. Ще прощавате за обяснението, ама нямам друго.
Спряхме почти като се качихме горе, за да нащракаме. Изключително високо, невероятно силен вятър, който може да те отнесе. Аз се опитах да направя панорамна снимка, но нещо не ми се получи от вятъра.

Качихме се на манастира и слизайки от колата ни забрули още по-силен вятър. Хем духаше силно, хем те хвърляше във вихъра. Гледката, която се откри пред нас беше невероятна. Дори четох на няколко места, че залезът е още по-приказен, ако се наблюдава от тази точка, а не от Иа. Тези думи потвърдиха и от нашия хотел. Така, че ако ходите в Санторини и имате няколко нощувки и времето е хубаво, то отидете и гледайте залеза от най-високата точка на острова – манастира Св. Илия.
Не сме влизали в самия манастир, тъй като беше затворено. Предполагам, че ако бяхме почукали щяха да ни отворят, защото пишеше, че работи. Самата история на манастира също бе интересна, но това в друга история.
След като се поседяхме и ни попече слънчицето, заедно с това, че и вятърът ни обрули, тръгнахме надолу. Вече споменах, че на човек му се струва изключително високо и стръмно.

Нашият полет за Атина бе на следващата сутрин и ние се чудехме дали да си хванем автобуса или отново да ангажираме транспорт от хотела. Първият автобус от Тира до летището е в 07:10, а се очаква да пристигне в 07:20. В крайна сметка решихме да не рискуваме и нашите домакини да ни закарат, за да знаем, че ще стигнем навреме.
След като потвърдихме в хотела, че те ще ни закарат до летището на сутринта се отправихме към Иа. Щяхме да прекараме там целия следобед, да пийнем по нещо и щеше да дойде време за залеза.
Имаше два пътя за Иа – единият е на самия бряг, а другият е по-високо в самата планина. Реално пътят минаваше от другата страна на острова и някак заобикаляше т.нар. бели къщички. От другата страна, където бе пътят се виждаше само една гола земя, пустош и скални маси, които сякаш бяха от пясът или пръст и всеки момент ще се разпаднат.
Паркирахме колата на обозначен паркинг и тръгнахме да се разхождаме. И тук вятърът бе силен. Ако го нямаше времето щеше да е прекрасно, напичащо и топличко. Докато се разхождахме видяхме огромна част от заведения, които все още бяха затворени, други се освежаваха, а трети направо се строяха. Дори малкото площадче, пред което всички спираха да се снимат и полюбуват на морето биваше боядисвано с боя, но пък тя съхнеше изключително бързо. Намерихме си едно кафене точно на това площадче, с гледка към морето и занаблюдавахме какви видове туристи има на Санторини.
Основно, както вече бяхме забелязали, имаше китайци, американци и индийци. Дори на това площадче имаше една гъркиня, която зарибяваше туристи с куфари и го правеше успешно, защото след това ги съпровождаше към квартирата, която е успяла да им пробута.
Направи ми силно впечатление една двойка – жената в инвалидна количка, а мъжът я буташе. Може би бяха около 65 годишни, предполагам английско говорящи. Мъжът излъчваше силна позитивност, бе усмихнат и сякаш бе в мир със себе си. Жената пък от друга страна бе малко мрачна. Определено някога е била много привлекателна, но лицето й излъчваше някаква безличност. Преди да ги огледам по-задълбочено им се израдвах, защото това, че е в инвалидна количка не им е попречило да дойдат на едно от най-романтичните места в света. Но пък след като я заразглеждах се зачудих доколко тя е щастлива от този факт, че са на този остров и дали се самосъжалява, че не може да се наслади максимално на мястото, на което се намира.
Имаше доста туристи, които успяхме да наблюдаваме и обсъдим, докато си седяхме в кафенето. Като тук е и мястото да споделя, че тук бе най-кофти чая, който съм пила някога, освен че бе и най-скъпият – 4.50 евро.
По някое време решихме да ставаме и да се поразходим още малко, преди да потърсим място, за да наблюдаваме залеза. Първоначалната ни идея бе да си намерим ресторантче, но не успяхме. Когато намерихме, то вече бе напълнено или резервирано. Успяхме да намерим и голямата синя църква, която фигурира на всички снимки, които са свързани със Санторини.
Най-хубавата гледка, която може да се осигури към залеза е да се отиде в самия край на острова, а не там, където са масово белите къщички. Стигнахме до там, час преди залеза, а вече бе понапълнено от туристи. Зачакахме и гледахме как всичко около нас се напълва с хора, които се бутат, качват по парапети, камъни и къде ли не, за да намерят тяхното хубаво място за гледане. Други туристи се събличаха по потници, къси роклички и се снимаха, което ни бе изключително странно, при положение, че бе студено. Вятърът брулеше и в никакъв случай не бе за някаква къса дрешка. Все пак, както се казва на снимките няма вятър, така че ще се вижда ясното небе, слънцето и съответната къса дреха.

Дочакахме започването на залеза, а междувременно мястото около нас се напълни с много хора. Един китаец сложи пред мен фотоапарата си, като аз любезно го изчаках да се наснима, но после стана ясно, че той няма намерение да го махне. Затова го попитах колко време смята да снима още, тъй като е сложил фотоапарата си пред лицето ми и аз не виждам. А пък той започна да се извинява и да обяснява, че пред него е много неравно и няма как да го сложи. В крайна сметка го махна, но пък този момент ми даде храна за по-късни размишления. Аз се любувах на залеза, моят мъж снимаше, правеше различни настройки и снимките наистина ставаха хубави.

Преди самия залез на слънцето двамата се гушнахме и просто наблюдавахме как слънцето се скрива зад хоризонта. Сякаш се завиваше с водата и наистина беше красиво. Веднага щом се скри всички започнаха да пляскат и да се радват. Определено имаше магичност в този момент.
След това започна дългото изнасяне от местата ни. Всеки гледаше бързо да се махне от мястото, което до преди мигове се е бутал да достигне. Веднага щом слънцето се скри стана още по-студено, а може би бяхме намръзнали достатъчно. Бързо стигнахме до колата, за да се насочим към Тира, където бяхме набелязали едно заведение с фелафели от TripAdvisor. Отзивите бяха изключително високи, а пък и ние искахме да хапнем нещо вкусно. Така си паркирахме колата на обособен паркинг, който се оказа малко далеч, но нямахме богат избор, не искахме да се сбогуваме с номерата си. Намерихме местенцето, изключително приятно, с маси, диванчева, дюшеци отвън, като в една топла вечер това място би било прелестно. Сега искахме да се скрием вътре на топло или поне на завет. Вътре имаше плот с щъркели, така че решихме, че там ще останем. Менюто не е много богато, но пък бе пълно с индийци, заради вегетарианската храна.
Поръчахме си по един фелафел, хумус и картофки. Донесоха ни и чипс, като комплимент към салатата. Цялата храна бе изключително вкусна. Според мен цената е една идея по-висока за бърза храна. Цялата ни сметка излезе към 20 евро.
Вече нахранени и постоплени бяхме готови да потегляме към хотела и да оправяме багажа за сутрешния полет.
На сутринта закусихме и слязохме към колата, за да ни откарат до летището. С нас пътуваха и едни американки.
Наредихме се на багажната проверка и ни конфискуваха шампоаните, които бяхме купили от острова.
Самото летище е изключително малко и тясно. Малко е сюрреалистично, тъй като през прозорците се вижда морето, напича слънце, а пък ти не можеш да излезеш, защото е пистата. Отварят се стъклените врати, сякаш в заведение и те прекарват за 5 метра с автобус. След това самолетът се движи на първа скорост около километър, за да стигне до края на пистата, обръща и се издига в небето. Гледката е хубава, вижда се целият остров и си набелязвах различните места, които сме посетили. Дори успях да видя Йа преди да изчезне от погледа ми.
Емоциите, които породиха това пътуване, дългогодишното чакане да дойдем до това място и да вдишаме от местната култура ни доставиха щастие, спокойствие, радост. Психическата почивка, която направихме, времето, което отделихме само за нас двамата, разговорите, които проведохме ни припомниха колко е важно човек да обръща внимание на човека до себе си и че винаги трябва да намираме време в сивото ни ежедневие да се търсим, срещаме и намираме.