Винаги ще помня усмивката ти
Днес е от онези дни, в които трудно се пише. В които разбираш, че някой, който познаваш вече е поел по друг път и се надяваш, че този път е по-добър и по-светъл..
Аз съм отраснала в Младост и като много хора от града живеех в блок. В нашия вход бяхме три изключително задружни семейства, които бяхме повече от роднини. За мен храната в някои от тях винаги беше по-вкусна от храната у дома. Играта винаги бе по-забавна, танците бяха по-весели. Ние, шестимата / децата/ растяхме заедно, плачехме заедно, като ни наказваха, гледахме се заедно, тъй като едно време нямаше "до 12 години децата не може да остават сами". Не знам дали и в момента цари такава сплотеност по блоковете и входовете, но тогава, да, определено мога да кажа, че бях щастлива, че раста по този начин.
В естествения процес на растежа ни всеки се запиля на някъде и по много естествен начин спряхме да се виждаме. С някои от тях се виждах случайно и се радвах сякаш виждам брат или сестра. Уговаряхме се да се видим, съберем, тъй като едно цяло детство ни събираше. Пусто.. това време все не идваше. Някак.. всеки с проблемите, болестите и грижите и .. не оставаше време. Моята лична идея бе, като достроим къщата да поканим всички.. Е, вече това не е възможно, защото едната, най-голямата от нас, вече я няма.. Няма я и е празно, и е мъчно, и като се замисля колко е тъжно, че животът понякога прибира младите души много по-рано. Седя и си мисля в момента, че по спомени я видях за последно на сватбата й в далечната 2003г. Помня какъв кучи студ беше тогава, а ние извивахме едно огромно хоро пред блока, в който живееха по това време. Помня и че ни се откачи ауспухът на колата тогава, ама пак стигнахме до обредния дом в Костинброд. Помня и колко красива булка беше и как мечтаех някой ден и аз да бъда толкова красива булка..
Спомням си, че и като оставаха да спят у дома, нас с нея ни разпределяха на спалнята и тя казваше, че има няколко фази на заспиване. Първо се обръща по гръб, после на дясно, а като се обърне на ляво вече е готова за сън. Какви неща човек помни, нали :) Помня и звънкия й смях, който бе пълен с живот.
И ми е мъчно, мъчно ми е, че растейки ние губим детското и бързо ставаме възрастни, забравяйки какво е да търсиш приятеля си без причина, да не изпитваш неудобство, да го чуеш. Обръщайки се назад във времето и гледайки хората около мен виждам, че всички са така.. всеки вглъбен в своя живот, своето ежедневие и забравя за другите, а е тъжно, дори и аз съм така..
Мила и лъчезарна Наде, през много трудности премина и се моля да си на по-добро място, където да си спокойна, в мир с душата си и усмихната. А аз, аз ще те чакам да ме навестиш в някой мой сън..