Днес присъствах на първото тържество на моята дъщеря, което се състоя в нейната детска градина. Не мога да преценя дали по-голямо бе нейното или моето вълнение. Нейното стихотворение го бяхме научили преди повече от месец и непрекъснато го рецитирахме вкъщи, казвахме на баби, дядовци, вуйчовци, чичовци, въобще цялата рода, за да тренираме и сценичната треска. И все пак го имах и това притеснение да не би като застане пред всички родител, да се паникьоса и да не може да каже нищо. Всичко бе възможно. А сега, поглеждайки назад, осъзнавам колко безпочвено е било то.
Отивайки към градината на входната врата се засякохме с едната от нейните госпожи – госпожа Петрова. Реакцията на дъщеря ми бе да се втурне и да я прегърне с искрена любов, на която й бе отговорено. Дори и да съм имала и минимални задръжки, че в градината не бива обгрижвана, то в този момент със сигурност се стопиха. Зарадва се да види и другата си госпожа Савова и я прегърна, а в замяна отново получи прегръдка.
Тъй като бях подранила малко, бях една от първите в залата. Виждайки как учителката обсъжда с хората от музикалното оформление цялата постановка, осъзнах, че ни чака нещо грандиозно, тържествено, нещо, което е изпълнено с много труд и усърдна подготовка и съжалих, че не съм съобразила да взема букети.
Събрахме се родителите, децата влязоха в редичка и седнаха на столчетата. Така започнаха едно по едно да рецитират своите стихчета. Имаше моменти, в които учителките им казваха да се изправят и тогава се запяваха песнички. Кой знаеше текста, кой не, към вторите спадаше и моята дъщеря, поради отсъствията, но всички деца се радваха, както може само едно невинно дете да се радва.
Дойде ред на едно изключително нежно и фино детенце, което не успя да каже своите думички. Явно притеснението й бе твърде много и едно друго детенце сподели, че нейните думички са „Благодаря ти, мамо“. Толкова кратка реплика, но изпълнена с дълбок смисъл. Това момиченце не успя да каже нищо и госпожите й благодариха и я върнаха на мястото й. И в този момент всички родители започнахме да ръкопляскаме силно и окуражаващо.
Имаше и едно момченце, което плака почти през цялото време и когато дойде неговият ред отново се разплака, а госпожата го успокои и го върна да си седне на мястото. След това отиде до него и започна да си говори с него тихо, спокойно и с нежност. Малко по-късно това момченце отново бе изкарано и макар и притеснено, той си каза цялото стихче.
Тържеството приключи с песничка за изпращане, а най-неочакваната изненада бе, че на всяко дете бе раздаден крем за ръце, който бе подарен на майките лично от тях.
За награда децата се почерпиха със сладкиши и сокчета, донесени от нас, родителите. Може би това бе един от най-приятните моменти за децата - да ядат на воля бисквити, шоколадови сладки, курабии и да пият сокчета.
Всяко едно детенце рецитира по свой собствен начин своите думички, всяко едно детенце бе изкарано пред нас, родителите, за да бъде част от празника, без значение дали е казало нещо или не, личеше си, че всяко едно детенце е обгрижвано с внимание и нежност от тези две прекрасни дами, техните учителки.
Тези мои думи са продиктувани във връзка с една неприятна новина в публичното пространство, че „учителки“ помолили родители да не водят децата им на осмомартенското тържество, защото не знаели стихчета, нямали сценично поведение и какво ли още не, което е абсолютно недопустимо отношение на един педагог, който би следвало да работи в името на децата и тяхното добруване и развитие, а не в посока на потъпкване на достойнството и себеуважението им.
Нашите две госпожи, госпожа Петрова и госпожа Савова (моята дъщеря й казва госпожа Александрова не знайно защо), са доказателство, че все още има учители, които са отдадени на професията си, които са отдадени на децата, които са строги, но същевременно нежни и любвеобилни. Качества, които притежават само хора, чиито професии са тяхно призвание.
Безкрайно много Ви благодаря за грижите и се прекланям пред Вашата усърдна работа и енергия.

Действието се развива в 130 ДГ „Приказка“, I група, гр. София.