Шефшауен - град на смесицата между синьо и всичко останало

Станахме рано, тъй като имахме уговорен ескорт до Шефшауен и щяхме да тръгнем в 08:00.

Сънувах странен сън през нощта. Сънувах един мехлем, събиран от три планини, високи планини, чиито имена не помня. Едно момиченце ми го предлагаше и ми казваше да се намажа и съм щяла да се излекувам. И един лекар сънувах, който ми каза да изчакам една година.. В съня си вярвах и знаех, че ще се излекувам.. :)

Закусихме поредните вкусотии и се качихме на бусчето. Имахме си собствен шофьор за целия ден. Името му е Джафар, което ме накара да си спомня за един познат в една стара работа :)
Та, потеглихме, като минахме през гарата да си купим билети за влака за Казабланка за следващия ден и напуснахме Фес.
Колкото повече се придвижвахме на север толкова по-зелено ставаше навсякъде.
Всяко едно свободно кътче бе засадено с маслинови и портокалови дръвчета. Имаше плантации от мента също така. Това, което видяхме бе, че земята се обработва на ръка - волове/ магарета, които теглеха ралото, хора, които са прострели найлони под маслиновото дърво и след като са го обрулили събират маслините. Голяма част от работата не е механизирана да не кажа целият процес, тъй като Джафар ни обясни, че дори преработката и смачкването на маслините се прави на ръка. От една страна това е хубаво, защото осигурява препитание на хората, но от друга това доста спира процеса като развитие.
Спряхме за почивка на едно езерце, от което някога са взимали вода да поят животните и посевите. Видях, че има лодка и мрежа вътре в езерото и предполагам, че има и риба.
Имаше и едно магаренце, което бе малко тормозено от две местни момчета, които се опитваха да се качат на него, а то не стоеше много много.
Продължихме пътя и се заговорихме за това, че Мароко произвежда цялото си стопанство и си е самодостатъчна, не внася храна отвън, а ако внася, то няма да е домати от Турция, краставици от Гърция или картофи от Египет. Казахме му, че в момента доматите с вкус на пластмаса са 5 лв за килограм, което е 25 дирхама и той беше “Олеее”, имайки предвид, че тукашният килограм е 4-5 дирхама. Сподели, че средната заплата за страната е 2300-2400 дирхама, като самият той взима 2000. Той е завършил бизнес мениджмънт, но тъй като тук трябва да имаш връзки, за да си намериш работа не е успял да намери и затова започнал като шофьор. Е, ние не знаем и доколко е учил. Повечето му курсове са до Казабланка и до летището. По-рядко до Шефшауен или както той каза Шауен.
За пътуванията сподели, че е много трудно да излезеш от страната. Главно, поради финансови причини, но също така имаш нужда от виза и държавата да бъде сигурна, че ще се върнеш. Ако имат съмнение не те пускат.
Много исках да го попитам за режима и краля, но не исках и да го поставям в неудобно положение.
Обясни, че Мароко произвежда и канабис, който изнася за Амстердам. Освен това каза, че ако хванат чужденец да пуши няма да има последствия, но ако хванат местен ще е директно в затвора.
Доста си поговориха и за футбол с Никола. Оказа се, че Джафар следи европейския футбол и им беше приятно да обменят опит и информация.

Пристигнахме в Шауен към 12:30. Джафар ни спря в самото начало на града, за да го видим в далечина. В интерес на истината очаквах всички къщи да са сини, а те не бяха. Снимките, които бях гледала бяха все сини. А тук имаше синьо-бели къщи и не бе това, което очаквах, а аз очаквах синьото да ни обгърне. Никола сподели, че Санторини ми е повлиял и затова сега не мога да се впечатля от тук, но аз мисля, че не е Санторини, а цялостното представяне на градчето по света.
На самия хълм, където бяхме имаше една възрастна жена с чанта, пълна с кърпи, забрадки и покривки, характерни за района и който искаше й плащаше, взимаше ги, увиваше се, снимаше се и ги връщаше. Така видяхме едно малко момиченце на възрастта на Алина. Бе изключително сладка.
Помолих Джафар да ни закара до техен водопад Ра’ас ал-ма’, тъй като бях чела за него и смятах, че е и извън града. Оказа се, че е едно ручейче, около което бяха скупчени прекалено много хора, които се вълнуваха от т. нар. водопад.
Един местен дойде да пита дали искаме за 100 дирхама/ 10 евро да ни разхожда два часа из града. Джафар обясни, че той няма документ за екскурзовод и няма право да е с нас, тъй като ако полицията го хване ще отиде в затвора. Затова попита дали искаме този човек. Ние отказахме. Джафар продължи да върви с нас и в един момент ние му казахме, че ще се оправим сами и се разбрахме да се срещнем в 16:00 пред колата.
На парапета над водата имаше атракции с пауни и аз ги снимах. Един ми се развика, че за да ги снимам трябва да платя. Казах му само “добре” и си продължих. Той след това продължи да нарежда нещо на испански, но така и не разбрах.
Заизкачвахме се по стъпалата, много исках да си направим арт снимки, снимахме от време на време, разглеждахме.

Колкото повече се качвахме по стъпалата, толкова повече се отдалечавахме от туристическата част. Наред с това виждахме дечица да си играят по пантофи на улицата, да ритат топка да карат скутери, жени да метат огромни боклуци от къщата си, да ухае много вкусно, да мирише на боклуци, да има захабени одеала на простора, да има красиво украсено преддверие. Цялата възможна гама на едно място за живеене. Разбира се, имаше и много котки. Една котка дори си хапваше рибка върху салфетка, невъзмутимо спокойна, когато я снимах. Фотоапаратът щракна, а тя само ме погледна невъзмутима и спокойна и се върна към обяда си.
Видяхме и една специална стая/двор, красиво наредена и боядисана в синьо, като вътре можеше да се влезе, да се снима и да се заплати за това.
Намерихме си едно местенце за обяд от TripAdvisor и се насочихме надолу да го потърсим.
След малко лутане и обикаляне го открихме. Бяхме прочели, че има тераса, но се оказа пълна, така че седнахме вътре. Беше със специфично обзавеждане - синьо, разбира се. Все едно попадахме в Апартамента в София.
Сервитьорът подвикваше весело и закачливо и зад нас имаше една маса за повече хора. Когато някой сам седнеше там той идваше и го местеше. Докато бяхме там накрая дойде една група от 6-7 човека и ги настани там.
Поръчахме си мароканска салата, която е на кубчета нарязани домати, лук и малко маруля, аз си взех зеленчукова супа, незнайно от какви зеленчуци, но бе крем супа и бе много вкусна. Никола си взе тажин кебаб със сос и бе много вкусен. Поръчахме си и чай, който не бе нищо особено. Донесоха ни и хляб, който бе топъл и мек и цялата храна бе вкусна.Хапнахме доволно, сметката ни излезе към 100 и нещо дирхама.

Продължихме разходката ни, спирахме да си почиваме, да се препичаме на слънце, накрая попаднахме на самия площад, който бе пълен с открити ресторантчета, по средата на площада имаше голямо дърво, а срещу ресторантчетата се намираше и музеят на града или Kasbah. Самата крепост се виждаше от там, където бяхме, но нямахме желание да влизаме. Затова продължихме. Имаше едно магазинче изцяло с берберска стока и изглеждаше интересно. На една бутка прочетох, че продават пощенски марки. Преди това си бяхме взели картичка, надписали и само търсехме марки, тъй като пощата работи от понеделник до петък, а тогава бе неделя. Марката до Европа струва 9 дирхама. Залепих я и я пуснах в кутията, с надеждата да стигне до България.
Веднага след това един местен се залепи за нас, за да обяснява, че може да ни предложи нещо хубаво за пушене. Отказахме му, но той не се отказа. Настояваше, че е хубаво и качествено. Накрая се отказа. Вървейки, погледът ми попадна на една чанта с камила с надпис “Мароко”. Цената й бе 80 дирхама и аз тръгнах да си ходя. Продавачът ме спря и каза , че ми я дава за 50, което е 10 лв, така че бе супер. Обясни ми, че сестра му прави чантите. Разплатихме се и продължихме. Малко по-надолу видяхме едни малки портмоненца-чантички и решихме да вземем за Алинка една. Цената й е 25 дирхама.
Купихме си и два магнита, с дървени орнаменти за 5 дирхама всеки.
Вече бе станало почти 16:00 и ние се запътихме към колата. По пътя се срещнахме с Джафар и продължихме заедно. Имаше едно магазинче, в което продаваха различни мазила, сапуни и арганово олио. Цените бяха фиксирани и не толкова надути, както във Фес. Взехме си някои неща и продължихме. Бях чела, че тук не е толкова скъпо, както във Фес, самите търговци не са толкова напористи и не те преследват, за да купиш стоката им. Определено уморени се качихме в колата и потеглихме.
По време на пътя пак си говорихме и го заразпитвах за структурата на монархията - дали е абсолютна или конституционна. Той сподели, че без значение каква е последната дума е на краля и това му изказване, както и тонът, с който го каза му даде отговор за неговото мнение, по отношение на краля.
Моите впечатления от града са малко полюсни. Не се оправдаха очакванията ми, защото имах друга представа. Само на две-три места имаше изцяло боядисани къщи в синьо, където можехме да се снимаме. Главната улица е претъпкана със стока. Много туристи, които искат да се снимат. Поставям се на мястото на местните и не мисля, че ще ми е приятно да ми надзъртат в двора. От друга страна туристите задвижват икономиката на града.
Хората са спокойни, по-различни положително от тези във Фес, градчето си има своята магия и може би е хубаво да бъде посетено, за да може всеки да придобие своето си впечатление.
На връщане аз подремнах в колата. Спирахме на няколко пъти да снимам залеза. На едно място ни спряха полицаи. Имаше един от тях, който се беше скрил в кактусите с радар в ръката и следеше. Иначе прегледът на пожарогасителя на Джафар се оказа с изтекъл срок и малко там се позабавихме, докато се оправят.
По пътя спряхме да купим и портокали. Щеше да е грехота да не опитаме местните портокали. Взехме един килограм за 4 дирхама. Портокалът имаше аромат, ухаеше силно и по-късно като опитахме също имаше вкус, както и бяха сочни.
Заговорихме се с Никола дали осъзнават какво богатство имат откъм качествена храна и решихме, че не, тъй като и ние не сме оценявали вкусните ни плодове и зеленчуци, докато не почнахме да ядем пластмасата на Запада.
Влязохме във Фес към осем и нещо вечерта. Джафар ни докара до рияда и ние се отправихме към заведението, което Ханаан ни бе показала предния ден.
Имаше оживление по улицата, много хора се разхождаха и моето притеснение, че ще е празно и пусто се изпари. Седнахме и си поръчахме отново салата, супа харира, което е доматена супа и кус кус със зеленчуци. От всичко ми хареса само салатата - доматите бяха превъзходни,както и бульона за кус куса.
До момента ми бе направило впечатление, че всички, като ни видят заговарят на френски, аз им говоря на арабски, а те малко учудени или продължават на френски, или превключват на арабски. В случая нашият келнер говореше страхотен френски, аз му говорех на арабски, а той отговаряше на френски. Комуникацията вървеше и се разбирахме кой какво иска. Е, трябваха ни две подложни чинии за кус куса, аз съм забравила как е чиния на арабски, разбрахме се накрая, но той донесе една и след това се разходи отново за втора.
В такива моменти ми става тъжно, че не практикувам арабския и забравям вече дори толкова основни думи. Все се заканвам да направя нещо по въпроса и винаги изниква нещо друго. Но това е друга тема.
След като се навечеряхме и излязохме от ресторанта видяхме как изведнъж улиците са поопустели и са останали тези, които ще пият и ще стоят до късно, така че бързо - бързо се прибрахме в рияда.
Когато бяхме пристигнали първия ден, бях попитала Нур, нашата рецепционистка, до колко часа е безопасно да сме навън и тя ми бе отговорила, че е добре до към 21:00-21:30, но като цяло е безопасно в града.
Аз заспах за секунди в очакване на следващото ни пътуване в утрешния ден.