От дете вярвах, че съм родена с късмет, че всичко, за което мечтаех ще ми се случва и то лесно и винаги ще успявам с всичко, с което се захвана.

Тази вяра бе неотменен мой другар до към пълнолетието ми, когато някак нещата спряха да ми се случват с лекота. Най-първият пример бе, че ме скъсаха на изпита ми за шофьорска книжка. Е, няма да си кривя душата, че заспивах абсолютно винаги на правилника. Тогава разбрах и че всякакви сухи материи не са моето, а всичко, с което се занимавам трябва да има действие. Все пак си взех изпита с решаване на изключително много листовки.

След това дойде висшето образование и някак лекотата се върна. Не знам дали, защото бе лесно или защото учех с желание начална педагогика. После учих арабистика и там определено не бе лесно, но желанието ми компенсираше всичко и често съм заспивала по сред нощите, пишейки поредната домашна работа или учейки за изпити в двете специалности. Както казах, желанието компенсираше абсолютно всичко.

После пък срещнах любовта на живота ми, мечтаният мъж във всяко едно отношение за мен и вярвах, наистина вярвах, че оттук насетне ме чака живот с цветя и рози. Да, ама не. Следваше тежка бременност с риск за двете ни, няколко години рехабилитация на Алина с редица неизвестни дали ще е здрава. След това всичко се оправи, Алина бе здрава, нямаше опасност за никакви усложнения и ние бяхме щастливи. Тогава аз отново ПОВЯРВАХ, че животът ми ще бъде цветя и рози, заобиколена от прекрасния ми съпруг и поне още две деца покрай нас. Ще пътуваме и ще се радваме на щастливия си живот. Да, ама разбрах преди четири години за болестта ми.

Тогава пак вярвах, че ще се излекувам, знаех със сърце и душа, че някак магично болестта ще изчезне и отново ще имам страхотен живот, докато не тръгнах по пътя на депресията. В този момент посещавах психологически курс "Психодрамата през личния опит" и силно са ми се запечатали думите на една от водещите, във връзка с това, че животът ми коренно се промени в посока, в която аз не желаех тогава. След една от обедните почивки тя сподели "Седя си аз на припек и си мисля, ако можех  да работя половин работен ден работа, която харесвам, да имам изключително много време за семейството и детето ми, да мога да пътувам, да мога да се радвам на живота, на природата и всичко, което се случва около мен - ами, аз също искам да съм болна". Дълго време ми трябваше да вникна в тези думи, но отдавна вярвам, че съм изключително щастлива, че имам възможността да правя всичко горе описано, защото приоритетите ми, драги мои, много бързо се пренаредиха, защото работата ми остана работа, а не начин на живот, спрях да обръщам внимание на кой какво казал или направил, а обръщам внимание само и единствено на близките ми хора, сега ми е по-лесно да кажа "Не", ако нещо не ми харесва или не искам да си губя времето, защото времето ми е ценно и трябваше да се разболея, за да разбера всички тези неща. Вярвах, че така ще продължа дълги години, но миналият март се оказа, че вървя стремглаво към диализата и пред мен стоят два избора - диализа или трансплантация. Откъснах се от всякакъв стрес и до момента успявам да задържа стойностите на показателите, макар и високи, но не задължителни да бъда включена на диализа. Подадохме документи още миналия април в различни болници извън страната и получихме одобрение от НЗОК да заплати трансплантация във Франция, като потенциален донор да е съпругът ми. Ноември месец пътувахме дотам за 10 дни. Минахме през всякакви видове изследвания, за да ни кажат няколко дни преди да си тръгнем, че той не е подходящ донор, защото има риск за мен след това, но пък в последния ден получихме потвърждение, че все пак може и да опитат. Тръгнахме си със свити сърца и в очакване на "тежката присъда". Днес на този прекрасен светъл празник, Атанасов ден, получихме дългоочаквания отговор, че все пак целият екип се е обединил около становището, че трансплантация може да се случи без висок риск за нито един от двама ни. Вкъщи всички сме щастливи, днес е голям празник за моето семейство!

Та, седя си тук и пишейки това наистина си давам сметка, че аз съм голяма късметлийка. Да, животът ми има тежки и трудни спадове, но винаги, абсолютно винаги аз ги прехвърлям и загърбвам, а това ме кара да вярвам, че пъпът ми е хвърлен на място, което ми е донесло късмет или пък имам ангели, които бдят над мен денонощно и ми помагат да се справям с всички трудности.

Вярата е това, което ме крепи и ми дава сили да продължавам напред, защото съм родена под щастлива звезда. Вярвайте и вие :)