Началото на нашето френско приключение

От много отдавна се каня да се върна към писането. Виждам, че последният път, когато съм писала е било преди повече от година. Много пъти сядах да пиша, отказвах се, после пак правех планове, ангажирах се с конкретни дати и отново нищо. И ето ме сега тук :)

Смятам да започна една поредица от разкази за нашите намерения, мисли, път, желания, преживявания, опит и всичко свързано с това, че вече живеем във Франция.

Как започна всичко ли? Малката мисъл, идея и работата на тази малка и несъзнателна мисъл започна още през 2021 г., когато пристигнахме във Франция за предварителните изследвания в болницата, където трябваше да изследват мен и Кольо, за да знаем със сигурност дали той може да ми бъде донор.

Помня първият ден сякаш беше вчера. Имахме час за консултация с проф. Ростенг и ние тръгнахме към болницата сравнително рано, за да  имаме достатъчно време да се оправим в непознатата среда. Мислите си, че ни стигна времето, нали? Да, ама не. Отдалеч болницата действително изглеждаше голяма. Такава болница не бяхме виждали преди това. Колкото повече приближавахме, толкова по-огромна ставаше. Толкова много разклонения, толкова много коридори, разделения, информации, кабинети, крила, линейки, паркинги, велосипеди, лекари, сестри, пациенти... В България нямаме такъв еквивалент, просто нямаме. Обикаляхме болницата и не знаехме откъде да влезем, не знаехме къде е входът. Лутахме се и в един момент се оказахме на паркинга на спешното в едно кюше, където бе пушалнята на лекарите. След като обяснихме каква е нашата ситуация на една лекарка, то тя ни вкара "нелегално" и ни заведе до единия вход, където трябваше да се регистрираме. Казвам "нелегално", защото бе по времето на ковид и всички мерки бяха изключително строги с проверките на ковид сертификатите. Успяхме да се регистрираме с много зор, много притеснение, защото вече бе 09:00 и ние закъснявахме за консултацията ни. Помня, че се обадих на професора, представих му се и се извиних, че се забавяме. След около 15 минути успяхме да стигнем до мястото, където преди се случваха нефрологичните консултации. От миналата година всичко вече е на 3 етаж и е много по-удобно, както за пациенти, така и за самите лекари. Та, с много притеснение, срам и неудобство минаха първите няколко минути от нашата консултация. Дори наскоро, като се видяхме с него си говорихме за тази наша среща. Всички се посмяхме, той, разбира се, не помни, защото не съм единствената, но пък ние помним и ето, сега споделям :)

След тази голяма скоба, както казваше един мой преподавател в университета, се връщам към основната ми мисъл. Там, в онзи момент ние много говорехме, обсъждахме, анализирахме с Кольо защо да му се не знае ние в България нямаме такова здравеопазване. Няма финансирания на болниците за обучения на професионалистите, качествени обучения имам предвид.. Обучения, в които тези медицински кадри ще овладеят нови знания, които да приложат.. И не само, разбира се.. И винаги отговорът опираше до воля и желание на тези, от които зависеше. След 4 години нищо не се е променило. Всъщност, не, променило се е, още по-зле е...

Ето така малко и постепенно първоначалната малка идея растеше. Растеше до момента, в който година след трансплантацията ми ние вече бяхме на кръстопът какво да правим - да се местим ли или да останем в България. Когато юни месец заминахме за едногодишните ни изследвания ние с Кольо си дадохме време до края на лятото да решим какво правим финално и да го вземем това решение - или оставаме и приключваме с разговорите ни за Франция, или потегляме и каквото сабя покаже. Ако трябва да бъда изключително искрена бяхме в състояние "иска ни се, ама не ни стиска".

У дома си имахме всичко и ако не беше моето здравословно състояние вероятно този въпрос никога нямаше да се яви на дневен ред. През изминалата първа година имах няколко пъти проблеми със снабдяване на имуносупресията ми. Липсваха антибиотици, които купувах от чужбина. Това е друга болна тема - липсата на лекарства за хронично-болни хора и не само, разбира се. Ние си живеехме в нашия балон и ако не трябваше да имам досег до държавността по някакъв начин, то всичко щеше да си ни е наред. Или почти, защото другата ни тема бе образованието в България.. Друга болна тема.. Още повече, че съм свързана и с нея, бидейки учител.

Още тогава в началото на лятото си мислех, че ние няма да заминем. Едно е желанието, съвсем друга е реалността и всяка една трудност, пред която щеше да се изправим, а те не бяха малко дори и на пръв поглед.

Тогава, в онзи юлски ден, когато брат ми бе трансплантиран и в началото всичко вървеше добре.. Дори веднъж се чухме по телефона да сподели как е. Сега, като се замислям това бе и последният път, в който водех с него нормален разговор - без задух, без трудност, без умора от негова страна. Изглеждаше свеж, сравнително, разбира се, но в лицето му имаше надежда. Малко по-късно дойде и влошаването му, липсата на каквато и адекватна загриженост в лечението му, изпуснати влакове много по пътя... Тогава в онзи момент, някъде там аз разбрах за себе си, че вече не виждам НИКАКВА надежда да остана да живея в тази страна. НИКАКВА.. Нали знаете, каквото и да правите, с каквато трудност и да се сблъскате в живота винаги там има едно гласче в главата, което шепне "Спокойно, ще се справиш. Всичко ще бъде наред. Леко и бавно ще се наредят нещата. Трудно е, ама винаги има надежда". Ето такива мисли надеждата прошепва у нас, обикновено. И за първи път в живота ми аз изгубих в целия и пълен смисъл моята надежда за живота ни в България. За бъдещето ни там. Споделихме с близките ни, дори помня като казах на брат ми и думите му звучаха в негов стил "Махаме се, сестра ми, махаме се от тази скапана държава". Уви, неговата възможност бе отнета..

Имайки предвид обтоятелствата никой от близките ни не посмя да каже нищо в насока да ни отказва. Дори татко каза да потегляме, защото докато са живи с майка те ще помагат с каквото могат, ще се грижат за дома ни и да се спасяваме, докато сме млади.

Няма и как да не споделя, че ни беше трудно, мисълта, че "оставахме" родителите ни, близки, приятели и заминавахме за някъде..

Аз самата съм израстнала в чужбина. Моят опит бе такъв, че никъде не бях у дома. Нямах своя корен, както се казва. Когато бях на едното място ми липсваше всичко от другото място и мечтаех да отида там. Когато бях на второто място ми липсваше първото и мечтаех да се върна обратно. Ето така израстнах. Помня, че и когато се задълбочиха отношенията ни с Кольо той много искаше да заминем за чужбина, а аз през моя опит не исках, защото исках един ден децата ни да имат корена български, да имат приятели от детството, да свързват едно място с цялото си детство. Това бе важно за мен. Да, но едно е какво желаем, друго е какво животът ни поднася.

Разбира се, нашата първоначална отправна точка бе Гренобъл. Градът го познавахме вече доста добре, имахме наблюдения над ежедневния живот, възможностите за придвижване. Освен това Гренобъл е един от най-космополитните градове - има изключително много чужденци от цял свят, един от най-англоговорящите градове и най-важното - болницата бе тук. Лекарите, които познавахме бяха тук, а това бе изключително важно за моето здраве. След това, казвахме си, всичко с времето ще се реши от самосебе си дали ще останем в Гренобъл или ще се ориентираме към друга част на Франция. Времето щеше да покаже, а дотогава с малки крачки напредвахме, бавно, но сигурно.

Та, ето така започна нашето голямо френско приключение. Изпълнени с несломима решителност започнахме постепенно да се подготвяме, да четем закони, правила, условия, документации какво е нужно да подготвим, какъв е стандартът на живот, какви училища има, кои квартали са добре за живеене и кои е изключително съветващо да бъдат избягвани. Дадохме си време няколко месеца, за да подготвим всичко, да може Алинка да завърши училище и лятото със събраните знания, подготовка и хъс се отправихме към новата глава от нашия живот.