В последно време се усещам, че не искам да пиша или си намирам поводи, за да не пиша. Причини много.

Днес имам желание да пиша, но не знам какво. Искам да споделям, а се уморих да споделям болката и тъгата. Иска ми се те да не са част от живота ми или поне не толкова често. Иска ми се да бъда един нормален човек. След това се замислям какво е да си нормален. Най-вероятно всеки човек си го казва, когато има някакво премеждие или поредица от премеждия и му се иска да има миг спокойствие. Така и на мен.

Днес за пореден път стигам до извода, че човек оценява живота си тогава, когато бъде застрашено пребиваването му на земята тук. Започва да мисли за неща, които не е правил, а му се е искало. Които все е отлагал и се е самозаблуждавал, че някой ден ще направи..

След това си мисля кое е по-добре - тази здравословна заплаха да бъде в по-ранна възраст, въпреки риска да не се стигне до трета възраст или пък да си живял, да си отгледал децата си, да си ги оженил, да си се радвал на внуче и тогава да те споходи тази тегоба.

Колкото и да го мисля все стигам до извода, че първият вариант е по-добрият, за да може съзнато, прието, борбено, с желание човекът да случва нещата, да живее живота си. При втория вариант подозирам, че човек би съжалявал за пропуснатите години, за неизживяните усмивки или пък аз мисля грешно, през чувството на вина, защото може и да има вариант човек да е благодарен на това, което е изживял и с новите мисли в главата си да живее така, както е мечтал.

Не знам наистина. Това, което знам е, че всеки един от нас, включително и аз е хубаво да намерим себе си тук и сега, да бъдем себе си и да знаем, че сме създали усмихнати спомени, както за нас, така и за хората около нас, защото "утре може да ме няма". Какво съвпадение да слушам точно тази песен на Любо Киров, тук и сега :)