Мароканска пустинна разходка

Мина много време от нашето мароканско пътешествие, но вече е време да споделя и за срещата ни с мароканската пустиня :)

Станахме рано в рияда ни в Маракеш, приготвихме се, закусихме и слязохме на рецепция, където ни чакаше едно момче, което трябваше да ни заведе до автобуса, за да почне нашето пустинно пътешествие.

Нашата група бе от 11 души - ние двамата, четирима унгарци, една двойка французи, една двойка швейцарци и един турчин.

По пътя спирахме няколко пъти за почивка да зареждаме, да снимаме най-високата точка в Aтласките планини – Col du Tichka, 2260м.

Първата дестинация от нашето пътуване бе Аит бен Хаду.

Това е старинна крепост, в която едно време са живеели 15 семейства, което означава няколко стотин души, поне по думите на нашия гид. Реката, която минава там извира от Aтласките планини, минерална и солена, което за нас с Никола бе изключително странно. Поради липса на електричество  хората постепенно започнали да се преместват от другата страна на реката, където в момента има къщи. Все пак има останали под 100 души, които все още живеят там.

На място се оказа, че ще имаме гид, който да ни разхожда и който непрекъснато повтаряше, че трябва да платим такса за влизане в селото от 30 дирхама. Точно преди самата река спряхме в едно заведение да ползваме тоалетната. Там и се настаних на едно местенце Кольо да ме снима и в един момент той заговаря на български, гледайки други хора. Той ми обясни после, че хората до нас, българи също са искали да се снимат и едната жена казала “ей сега, че тия са кльопнаха там”, сочейки нас, като Кольо на това й отговаря, че ще изчакаме и нашия ред. Определено онази жена се почувства неудобно, така че, драги мои, никога не се знае къде ще попаднете на нашенец, затова внимавайте с думите :)

Започна нашата разходка с т.нар. гид, но общо взето нищо нямаше, което да предразполага използването на екскурзовод. Преминахме реката, като имаше насложени камъни, по които трябваше да подскачаме. Имаше и две деца, нагазили във водата по джапанки и подаваха ръка на девойките, които не можеха да подскачат. Разбира се, след това очакваха в замяна на благодарност някоя пара.

Самата крепост или касбе представлява стаи, които са надграждани една над друга и така постепенно се получава самата крепост. Една част от касбето е функциониращ хотел, където човек може да се потопи в “магията” на крепостта. Повървяхме измежду малките улички, слънцето напичаше прилично и аз започнах да свалям кат по кат от мен. Добре, че бяхме с раница, та имаше къде да прибирам дрехите, че в тази топлина щеше да е изключително неприятно да нося и дрехи. Стигнахме до едно ниво и там гидът ни показа в далечината арената, на която е сниман “Гладиаторът”. Обясни ни, че голяма част от конструкцията на арената се намират в киноцентъра в Уарзазате. Освен това ни каза, че имаме 6 европейски минути да се изкачим до върха, да снимаме и да се върнем, а не шест марокански минути, което означава едва ли не шест часа. Което между другото е характерно за арабския свят. Времето е относителна мерна единица.

Та, ние заизкачвахме стъпалата, за да стигнем до горе и да се върнем. Аз успях да се изкача до горе, но толкова ми прималя, че седнах на земята да си поема дъх и не успях да видя нищо по посока на Атласките планини. Кольо разгледа, снима и се завръщахме надолу. Това, което виждах отгоре бе красиво. Ние се намирахме в една пустош, всичко, дори самите сгради под нас бяха в цвета на пустинята, а малко по в далечината имаше палми, зелена тревичка.. същински оазис, където да избягаш от жегата.

Като се събра групата ни потеглихме още надолу, за да преминем през една къща и да видим самия дом на местните отвътре. Минавайки по коридора видях тоалетна и мивка в едно изключително малко помещение, както и открехната врата към т.нар. спалня. Прострени дюшеци по земята и сгънати одеала, които явно се ползват за завивки вечер. Там, където спряхме имаше закачен списък с филмите, които са снимани тук. Част от тях са “Мумията”, “Game of thrones”, споменах за “Гладиаторът” и още други.

Имаше закачени снимки и на обитателите на самата къща и на мен ми стана изключително неудобно, че цялата група сме в дома им и им гледаме всичко. Най-вероятно те получават и пари за това, но въпреки това ми стана неудобно. Аз не бих искала домът ми да е показно за начина ми на живот.

Излизайки от къщата се върнахме по новия мост, който свързва самата крепост с другата част, където са съвременните къщи и магазинчета. Реално това, което правят туристите е да минат през реката и после да излязат от моста.

Имаше други туристи, вероятно испанки, които искаха да купят шал от едно дюкянче. Цената, която продавачът им бе казал не им бе харесала и те си продължиха. Тогава той вървеше след тях в разстояние на 200-500м и продължаваше да настоява да го купят. Това също ми стана интересно. Реално погледнато шансът всеки турист да си купи шал е изключително нисък и ми се струва безсмислено да се казва по-висока цена, която след това да се намалява. Мисля си, че ще е по-удобно за всички да си има една цена и така пазарът ще върви повече. Но пък арабският свят е известен с пазаренето си, така че това е и тяхна характерна черта.

Нашият гид ни заведе в конкретен магазин, от който да си купим и ние шалове. Дори имаше и демонстрация кои шалове са по-качествени, по-евтините как боядисват синьо, примерно, и т.н. Никола си взе един три метров шал, тъй като се очакваше в пустинята да бъдем следобед и за да избегнем всякаква горещина и изгаряне щеше да е хубаво да има. Цената му бе 100 дирхама и него го беше яд, че не си е взел вълнен шал за тези пари от Фес от мястото, където аз си купих.

След това гидът ни заведе в ресторант, където ни настани на две маси и аз се зачудих защо пък точно тук трябва да ядем, защото бях видяла и други заведения. Но всички започнаха да поръчват, така че реших да не повдигам въпроса. Имаше тажини, както и менюта, включващи салата, тажин и десерт. Ние си избрахме едно меню, тъй като аз исках да хапна само салатка. От този факт келнерът видимо не бе доволен. Салатата се водеше асорти, което означава, че в нея имаше освен домати и чушки - изсъхнали макарони, цвекло и моркови, яйце и картофи. Не бе салатата, която си представях. За сметка на това кюфта тажинът бе изключително вкусен. Дори аз си хапнах или по-скоро утопих целия сос, който бе останал. Десертът бе една мандарина и един банан. Цялото това ядене струваше 110 или 120 дирхама, вече не помня.

Ние бяхме седнали с четиримата унгарци, като двама от тях не ядоха, а се върнаха да разгледат още самата крепост.

Гидът мина по масите да си събере по 30 дирхама на човек и след като се наядохме ни заведе при бусчето.

С Никола си обсъждахме след това, че те си имат договорки къде точно да водят туристите и за това получават определените суми. В по-късен разговор с унгарците стана ясно, че те са били уведомени, че ще трябва да платят за посещение в селището, докато на нас никой не ни беше казал.

Разделихме се с Аит бен Хаду и потеглихме към Загора, където щяха да ни чакат камилите за разходка. Успяхме дори да подребнем.

Минахме през различни нюанси на природата - от скалисти местности, огромни канари и надолу пропаст до плодородни, зелени, кичести оазисни райони, които се обработваха и беше много красиво.

Времето бе следобедно и виждахме как децата се прибират от училище. Направи ми впечатление, че дори да има и три малки къщички в конкретната местност то задължително имаше и училище, цветно изрисувано при това. Друг е въпросът какво учат в тези училища. Разбира се, по същите места освен училище имаше и джамия - голяма и новичка.

Голяма част от пътя се ремонтираше и се разширяваше. Досегашният път е покрай скалите, докато сега огромни машини буквално разбиваха планината, за да може пътят да минава от вътрешната страна на скалата и да не се кара по ръба.

В Загора влязохме към 18 и нещо, като там не спирахме и минахме транзит. Извън самия град видяхме на няколко места впрегнати камили, които да чакат за своите туристи. На едно място спряхме и оставихме турчина, а ние продължихме малко по-надолу.

Някъде около 19 часа бяхме спрели при нашите камили. Толкова много се радвах, че ще се качим на камили. Очаквах този момент с голям трепет. Първо ни качиха няколко души и след това ни смъкнаха, за да ни качат на друг впряг. Аз се качих на една камилка, за която бе вързано едно бебе камилче, което най-вероятно сега се учеше да върви в пряг. Самото ставане и сядане на камилата са малко екстремни за мен, особено слизането, защото тя се навежда напред и аз имах чувството, че ще падна, цялото навеждане е много рязко.

Та, накатерихме се три колони с камили и потеглихме. Самото седло представлява постлани черги, като има един железен прът, за който да се хванеш, за да не паднеш. Първата камила, на която се бях качила бе беличка, а втората бе кафява. Козината й бе изключително мека и не миришеше, както очаквах. Поне по спомените ми от Йордания, тамошната камила миришеше доста.

Освен нашата група имаше и още една група. Имаше силен вятър, който ни накара много бързо да се наоблечем. Слънцето вече беше пред залез и се скриваше постепенно. Гледката бе изключително красива. Водачите ни правеха разходка, защото в далечината се виждаше нашият лагер, но те криволичеха наляво - надясно, за да увеличат разходката ни. Имаше и кучета, които сновяха напред-назад, скачаха, лаеха, виеха. Като цяло в Мароко до момента се бяхме нагледали на доста кучета. Вече съм забравила, но имаше хадис, който обясняваше защо кучето не се смятат за чисти. Някаква история за пророка и кучето, но за съжаление, много неща са забравила от това, което съм учила.

Та, беше ми странно наличието на толкова кучета :)

Пристигнахме в нашия лагер, понаслизахме из камилите, понаснимахме се и отидохме към вътрешността на лагера, за да се разпределим кой къде ще спи. Дойде нашият гид Саид, който обясни, че в палатките се спи по четирима души. Французите и швейцарците се събраха, унгарците бяха четирима, а ние двамата си останахме сами, което беше супер. Палатката отвътре си имаше осветление, килим на земята, прострени дебели дюшеци, покрити с одеало. За горно завиване имаше наличие от още три одеала и две възглавници. Това представляваше палатката. Оставихме си раниците, аз се дооблякох и излязохме да се снимаме на залеза. Вече бе прекалено студено и всякакви идеи за арт фото сесии умряха някъде по пътя в студа. Камилите бяха разпрегнати и оставени да си почиват. Кольо попита дали има скорпиони, а едно от момчетата сподели, че има само скарабеи и няма скорпиони.

Самият лагер бе обграден с палатки във формата на квадрат, като по средата бяха наредени килими, по които можеше да се седне.

Всички се събуваха, но на мен ми бе прекалено студено, за да остана само по чорапи, така че прилазих до едно място и се свих. Саид събра всички, които бяхме в неговия впряг и донесе един голям поднос с чаши и чай. Започна да разлива чай, като вдигаше чайника на високо. След това подаваше по една чаша на този от лявата му страна и ние подавахме чаша по чаша, докато всеки имаше чаша, нещо като, както се подава лулата на мира. Той се представи и попита всеки един от нас как се казва, като след изричането на името той казваше на всеки “Приятно ми е”. След това ни попита от къде сме и така започна нашият разговор. Втората група се оказа майка германка, Елке, с трите си деца, зет си, който е румънец и приятелката на сина й. Дъщеря й изглеждаше изключително млада, за да е женена, поне на мен така ми се стори, но явно това не й е попречило да се ожени. Румънецът се казваше Влад и по-късно ще разкажа за него :)

В разговора разбрах, че ние сме при берберите, че самият Саид е бербер. Камилите са на неговия началник, а той, както и останалите бербери работят за него от време на време. Туристи има всеки ден, но берберите се сменят, за да може всеки един от тях да има работа. Саид ни разказа как баща му от малък го е учил да разпознава звездите, тъй като небето в пустинята е изключително ясно. Дори ние успяхме да се налюбуваме на ясното небе.

Сподели, че познава Сахара, the big Sahara, както той се изрази. Обясни, че Загора е началото на пустинята и има малко дюни, като лагерите са направени, заради туристите. Но ако човек иска да навлезе в по-голямата пустиня, то трябва да се отиде към Мерзуга и навътре. Попитах го дали има семейство, като той сподели, че е женен, за момента няма деца и се надява скоро да има. Освен това живее в селце, в къща, в близост до лагера. Каза, че ежедневието им е следобед да посрещат туристи, а сутрин да ги изпращат, като след това води камилите в планината да ги напои и да ги нахрани. Камилите трябва да ядат всеки ден, а в големите жеги през лятото могат да издържат по няколко дни без вода. Затова им помага и преживянето.

Обясни, че старите им палатки, черни на цвят не са били водоустойчиви и в случай, че  завалявало дъжд, то всичко подгизвало, а сегашните палатки са водоустойчиви и това е добре. Освен това каза, че лагерът си има охрана от един човек, който всяка вечер спи навън. Завива се с одеала и  черги и така всяка вечер. Сподели и че лятото е много приятно вечерно време, но студените моменти са сутрешно време. И аз потвърждавам :)

След като си поговорихме и се полюбувахме на звездите Саид ни покани в голямата палатка, за да вечеряме. Събухме се пред палатката, за да не вкарваме пясък. Както външните килими, така и вътрешните пътеки бяха изключително чисти.

Насядахме отново на две маси, донесоха ни хляб, наляха ни по една купа супа от незнайно нещо. Беше вкусна, но аз усещах кориандър, който не обичам. Все пак я хапнах, защото бях гладна. След това ни донесоха тажин с кускус, месо и зеленчуци и отново кориандър. Миризмата на кориандър се бе забила навсякъде. За сметка на това хлябът бе много вкусен и аз си го хапнах с голям апетит.

Десертът ни бе мандарини, които бяха изключително вкусни. Разприказвахме се с останалите от масата ни - унгарци и французи. Оказа се, че французинът играе във френския отбор по ръгби и обясняваше на останалите каква е разликата между ръгби и американски футбол, а тъй като аз тогава си говорех с унгарката, след това обясни и за мен. Разпитвах ги какво ги е довело към Мароко, като всички казаха, че имат директни полети до Маракеш и е евтино като цяло. Даже унгарците споделиха, че са само за пет дни в Маракеш и са щели да се върнат, за да разгледат повече от държавата. Ние с Кольо не искахме да им скършим кахъра, може пък те да намерят по-голямо очарование от нас. Ние разказахме за Фес, Казабланка и Шефшауен. Доста си побъбрихме и се опознахме. Единият от унгарците сподели, че го е хванало яд за Аит бен Хаду, че изключително малко време са отделили на крепостта, а след това за обяд сме имали цял час. Според него всеки трябва сам да преценява как да си разпределя времето, още повече че обядът не се покрива от екскурзията, а е свободна програма. Ние споделихме с Кольо нашите мисли, че все пак те си имат договорки с определени магазини и ресторанти.

След като поприключихме излязохме навън, тъй като бяха запалили малък огън в огнището. Саид бе обяснил, че поради силния вятър няма да палят голям огън, защото може да стане и пожар. Все пак имаше доста хора, насъбрахме се и ние около огъня, дойдоха берберите и започнаха да свирят на тарамбука и да пеят.

Междувременно ние с Кольо си поговорихме със Саид, разменихме си телефоните, ако един ден решим да дойдем за the big Sahara. Питахме го в колко часа ще е закуската и той сподели, че ще е в 6:30. На моята реакция, че е рано, той отговори, че не е рано, даже си е навреме. Ще е светло, ще закусим, ще ни върнат от където са ни взели и ще водят камилите да ги нахранят и напоят.

Когато младежите запяха до мен бе седнал и Влад, румънецът. Докато момчетата пееха, той само се обаждаше с някакви звукови включвания и ефектът, който се случваше бе, че разваляше прекрасната музика. А тя б магическа. Следващите няколко дни с Кольо само нея си пускахме и си тананикахме.

Поседяхме още известно време и се отправихме към нашата палатка. Постлахме шаловете на възглавниците, аз все пак реших да съблека якето си и както бяхме с дрехите се завихме с трите одеала, а аз преди това се бях омотала с един дебел шал одеало, та дори си бях покрила и част от главата. Заспах почти веднага, през нощта се пробуждах от изтръпване на някоя част на тялото ми и сутринта, като почукаха на вратата с призив, че е време за закуска станахме.

Бяха изкарали една маса пред палатката, където вечеряхме. На масата имаше от двете страни по един панер с хляб, по средата две купи с мед и масло, както и предлагаха чай или кафе.

Наредихме се на опашката, взех няколко хлебчета, намазах ги и ги хапнахме. Там срещнахме и един българин, с който обаче не се разговорихме много.

Отидохме да се снимаме на дюните сутринта, да докосна финия пясък и да се полюбувам на камилите. Взехме си раниците и отново се качихме на камилите. Казваха ни на коя камила да се качим, най-вероятно заради килограмите. Този път на мен се падна една много шаваща и неспокойна камила и самата аз се чувствах неспокойна. Докато вчерашната камила можех дори да не се държа, да прехвърлям раница отпред или на гърба си, да се обличам и завивам, то с тази камила не можех да правя нищо, освен да се държа за дръжката и да се моля да не падна. Бе изключително студено и ръцете ми бяха замръзнали. Опитах да правя някакви снимки и клипчета на изгрева, на впряга ни, на сенките ни с камилите, но в един момент си казах, че по-ми е важно да не падна и да не измръзна. Така че просто се любувах на това, което виждаха очите ми, докато слънцето се показваше постепенно нагоре.

Освен това тази камилка не бе удобна, както предната. На всичко отгоре това бе и моментът, в който преживяха и камилата зад мен се изплю брутално върху якето ми, а пък моята камила имаше толкова много пяна на устата си, че се избърза в камилата пред мен, както и в германката, която бе върху тази камила.

За щастие не ни разхождаха, както предишния ден, а директно ни заведоха към буса. Преди да тръгнем Саид показа едно момче и каза, че може да му дадем бакшиш, като детето посочваше, че иска по 100 дирхама, което е около 10 евро.

Накачихме се на бусчето, сгушихме се на топло и директно се отнесохме в страната на сънищата.

Пристигнахме в Уарзазате по обед, където ни чакаше още един екскурзовод, но той обясни, че всичко е безплатно и ще ни покаже града.

Заведе ни в една берберска къща на Амазиги, в превод Бербери, като символът ⵣ означавал свободен човек или човек с ръце на горе, което индикира свободата при берберите. Това бе дом, където се тъкат килими.

Почерпиха ни с чай и ни обясниха, че има три техники на тъкане на килими. Едната е връзване на малки връвчици, което виждахме как една жена го прави на самия стан, другата е е смесване и вплитане на самата прежда, а третата не я помня, за съжаление. Помолиха ни да не правим клипчета, но пък можеше да снимаме колкото искаме.

Заведоха ни след това в самата къща, където ни направиха демонстрация на килимите, които имат и съответно при желание от наша страна да си ги купим можеше да ни ги опаковат или да ни ги изпратят в родината. Аз харесах един килим от камилска вълна, като цената му бе около 200 лв, не помня точно колко бе в дирхами. По принцип не смятам, че е скъпо, но ние пътувахме с раници, а шипването не ми се струваше сигурно. Иначе хората приемаха всякаква валута - евро, паундове, дирхами, имаха дори и пос терминал.

На това място имаше, освен килими, калъфки за възглавници, чиято цена бе 50 лв за бройка и това вече ми се стори скъпо, както и бижута и дрехи.

Сбогувахме се с тези хора и т.нар. екскурзовод веднага след това ни заведе в друг магазин, където хората обясниха, че докато тъкането на килими е женска работа, то тъкането на завивки и покривала е мъжка работа. Направи ни една демонстрация, но вече на всички ни бе писнало да ни размъкват по магазини и постепенно си излязохме от магазина.

След това гидът директно ни заведе в ресторант. Аз обясних за пореден път, чe трябва да отида до аптека, а той ми каза, че като обядваме нашият шофьор ще ме заведе. Настоях веднага да отида до аптеката и той от немай къде се обади на шофьора и ме заведе при него. Шофьорът ме попита дали искам с кола да отидем, а на мен ми бе все едно как ще е. Въпросът бе да стигна до там, така че тръгнахме пеш. Разприказвахме се с него на арабски, за разликите между литературния и мароканския диалект. Примерно, “Как си?” на литературен език без да отбелязвам рода е “Кейфа халук?”, а на местния е “Ки дейр?”.

Стигнахме до аптеката, купих си каквото ми е нужно и на връщане вече телефонът му се раззвъня, а той само казваше, че приближаваме. Като доближихме ресторанта видях, че цялата група е излязла и си казах, бре, толкова ли се забавихме. Никола ми обясни, че било прекалено скъпо и всички решили да станат и да отидат другаде. Оттам зад тях вървеше т.нар. ни гид, който обясняваше, че едното от момчетата е отговорно, че всички са си тръгнали, а той сподели, че тъй като той говори френски, то той просто е съобщил решението на групата. Аз видях в далечината едно малко заведение, показах го на групата и всички се съгласихме да тръгнем натам. Нашият шофьор тичаше след нас, обясняваше на френски, после към мен на арабски, че той щял да има проблеми, ако не ядем в ресторанта, в който те са ни завели, че не може да гарантира за качеството на храната, ако ядем извън местата, които те ни казват, че трябва да тръгваме за Маракеш, че път ни чака. След като го изслушах му обясних, че ние си плащаме обяда, така че ние ще решим къде да ядем, жадни сме и искаме да си купим и вода и че самият той ми е казал, че имаме на разположение един час. Така че всички дружно се врътнахме и потеглихме натам.

Те бяха три заведения за бързо хранене, спряхме се на едно, всеки си поръча по един сандвич, салата, като напитките бяха безплатни, така че грубо ценово се връзваше към 15 дирхама на човек за ядене с вода, а в ресторанта е било 120 дирхама, но понеже сме били група е щяло да бъде 100 дирхама на човек.

Засядахме на една маса, когато един от унгарците предположи, че ако шофьорът ни види, че сме седнали може да си тръгне и след това ние ще трябва да си осигуряваме транспорт. Затова помолихме хората от заведението да ни направят всичко като сандвичи. За моята салата ми донесоха хляб и аз си направих сандвич, същото направи и Салуме, французойката.

Отделно Бен, французинът, бе споделил с местните хора каква е ситуацията и те му бяха казали, че, за съжаление, това е практика да се водят хора на определени места и да им се одира кожата, а пък наистина хубавите заведения да нямат клиентела.

След нас видяхме, че и немците с румънеца зет бяха последвали примера ни и бяха седнали в съседното заведение.

Така, със сандвичи в ръце, доволни и сити след време се качихме в буса и нашият шофьор видимо недоволен потегли към Маракеш.

Междувременно ние продължихме да обсъждаме ситуацията в буса и стана ясно, че всеки от нас е платил почти различна цена. Ние и унгарците сме платили 50 евро на човек, като обедите не са влизали в цената, те са знаели за гида в Аит бен Хаду, а ние не. Французите са платили 60 евро, а швейцарците по 65 евро, като за тях и обедите е трябвало да влизат в цената. Затова те дори не са си носили много пари в тях и на последното ни ядене са помолили французите за пари, за да могат да си купят сандвичи.

На бензиностанцията, като спряхме шофьорът дойде да говори отново с французина, като му сподели, че ресторантът му бил плащал по 50 дирхама на човек, като водел там хора, иначе цялата екскурзия щяла да излезе много повече пари, отколкото сме плащали и някакви такива подобни. Ние му обяснихме, че това нас не ни касае по никакъв начин. На нас обяд не ни е включен и ние ще решаваме къде ще ядем, още повече, че има хора, на които е трябвало да влиза обяд, а са си плащали и за обяд.

След този разговор всички решихме, че шофьорът си прави устата да получи бакшиш, но определено след това му изказване не получи и стотинка.

По пътя наобратно аз направих една груба сметка - 50 евро е екскурзията, след това ни взеха около 3 евро за гид, после обядът ни струваше около 10-12 евро, на следващия ден обядът пак щеше да е около 10-12 евро и грубо екскурзията излиза 75 евро. Така или иначе тези пари се дават, тъй като трябва да се яде. Искат да се водят хората в конкретни ресторанти - добре, но нека отново си е включено в цената. Щом човек е готов да даде 50 евро ще даде и 75. Разликата не е малка, но не е и голяма, имайки предвид, че така ти се включва цялото изхранване за два дни. Искай си предварително тези пари и няма да има такива неприятни моменти. Но те хем искат да предложат нещо по-евтино, хем след това си събират парите по кофти начин и ако не направиш това, което искат те те държат отговорен. Фирмата, между другото се казва Great travel. Ако сте в Мароко и решите да пътувате с тях го имайте предвид. Яжте на други места. Сандвичите, които ядохме бяха едни от най-вкусните, които съм яла :)

Спирахме по път само до тоалетна и бързо се прибрахме в Маракеш. Шофьорът ни докара до мястото, от където бяхме тръгнали. Взехме си довиждане с останалите и потеглихме към нашия рияд. Преди да стигнем минахме през две местни заведения да погледнем как е храната и какви са цените. Между другото всяко едно заведение има изкарани менюта и може да се види какви са цените. Харесахме си едно заведение, отидохме да си оставим багажа, да се изкъпем, да се чуем с Алинка и отново се върнахме към заведението.

Аз си поръчах мароканска супа Харира и мароканска салата, а Никола си взе спагети болонезе. Супата бе изключително вкусна, салатата я изядох на един дъх, а спагетите бяха просто вълшебни. Имаше толкова много кайма, че чак бе странно. Взехме си и ментов чай за завършек на вкусната вечеря. Заведението бе местно, нерекламирано никъде, като TripAdvisor или LonelyPlanet, вкусно и евтино. Супата бе 8 дирхама, салата също, спагетите бяха 35 дирхама, а чаят 13 дирхама. Колкото повече стояхме в Мароко, толкова повече се усещахме, че цените, които предлагат за туристите са скъпи за местните и се нагласяхме спрямо местните. Хем ни бе вкусно, хем не бе и скъпо.

Така приключи и нашето сахарско пътешествие. Моментът с пустинята и досегът до берберите за нас бе най-хубавото ни преживяване в Мароко. В очакване сме на нови срещи с пустинята и нейните прекрасни представители :)