Маракеш, ти си тъй прехвален, мили Маракеш
Пътувайки с влака от Казабланка към Маракеш правеше впечатление, че постепенно леко зеления нюанс на природата отстъпва на песъчливата и пустинна природа.
Пристигнахме в Маракеш в 12:00 на обяд.
Веднага ми направиха впечатление многото забулени/ забрадени жени. Имаше една жена, изцяло покрита, която теглеше куфар, върху него чанта, на себе си носеше чанта и също така на гърба си носеше и новородено бебенце, покрито с една пелена. Смятам, че е новородено, защото размерите му бяха мънички. Зачудих се как ли го кърми, щом е покрита, та дори имаше и ръкавици. И изпитах много голяма мъка и жал за тази жена. Тя може и да си е добре в собствената си кожа и начин на живот, но аз изпитах това чувство.
Излязохме от перона и започнаха да ни привикват разни хора към такситата. Ние, обаче бяхме решили да си хванем автобус до Jamaa El Fna. Номерата на автобусите бяха 5 и 10. Излязохме от гарата, за да се ориентираме от коя страна да чакаме. Това, което ми направи впечатление бе, че между двете платна за автомобили има още две платна, които са специално направени за електро автобуси. Насочихме се натам, но след като дойде първия електро бус, шофьорът ни обясни, че не това е мястото за чакане. Бях изключително впечатлена, че имат изцяло електро автобуси.
Върнахме се на другото платно и зачакахме нашия автобус. След няколко минути дойде и се качихме. Билетът бе отново 4 дирхама. Направи ни впечатление, че жените стояха от едната страна на автобуса, а мъжете от другата. Тук и във въздуха се усещаше разделението между половете.
След около 15 минути пристигнахме на крайната за нас спирка.
Около нас имаше поддържан парк, много хора и голяма лудница от шумове. Насочихме се към нашия рияд, като първият път gps-ът ни заби по едни малки улички. Там буквално ни налази един местен и първоначално искаше да ни пробута backpackers hostel, а след това искаше да помага да си намерим рияда. Игнорирахме го, но той не се отказа. Вървеше ту пред нас, ту след нас и само бърбореше. Беше супер изнервящ и натоварващ. Накрая ние си стигнахме до рияда, като той искаше да продължим направо с него. Ние си влязохме във фоайето, аз за пореден път му отговорих, че нямаме нужда от неговата помощ и тогава тоя заяви, че понеже съм жена съм имала нужда от помощ. Точно в този момент подпалих и се развиках, че нямам нужда от помощта му и продължих на български. Чух го след малко да иска пари за оказаната ни “помощ”, но не посмя да влезе в рияда.
Взехме ключа за стаята и се закачвахме към нея. Първото ми впечатление бе, че е светло. Светлината влизаше отвсякъде в рияда, беше открит. Нямаше я тази тъмнина, както във Фес.
Стаята ни беше малка - място за една спалня, гардероб, едно столче и малка пътечка около леглото, а банята бе с размера на стаята.
Като си мих ръцете ми направи впечатление, че няма много налягане на водата и се надявах да не е такова налягането и като се къпем.
Мебелите бяха износени и захабени, но бе чисто.
Оставихме багажа и излязохме на разходка и да си търсим място за обяд.
Моя приятелка ми бе сканирала информация за Фес от Lonely Planet и затърсихме ресторантчета. Попаднахме на Nomad, отзивите бяха хубави, а и моята приятелка бе споделила, че готвят хубаво.
Завървяхме през морето от пазар, най-различни красоти, китайски стоки, подправки, маслини, сладкиши. Всичко, което може да ти потрябва.
Намерихме заведението, качихме се на терасата и зачакахме менюто. Гледката бе красива, отдолу се виждаше един от пазарите.
Самото заведение бе препълнено, хората изчакваха, за да бъдат настанени и бе основно посещавано от туристи. Като ни донесоха менюто прочетох, че тажините биват сервирани извън традиционния контекст. Точно в този момент бях готова да си тръгна, тъй като всичко ми се струваше ала гурме-фюжън-прекалено модерно-скъпо. Никола предложи да останем с надеждата да е вкусно.
Поръчахме си салата с чери домати, тиквички и карамелизиран лук, тажин със зеленчуци и бургер с чипс. За пиене аз си взех фреш от мента и лимон, а Никола фреш с джинджифил, портокал и морков.
И оттук започна нашият кулинарен ужас. Салатата бе от сурови тиквички, нарязани на ленти, две чери доматчета от консерва и т.нар. карамелизиран лук бе най-отдолу. Дори и да е бил някога карамелизиран резултатът бе размачкан лук на дъното.
Тажинът бе ужасен, заради многото кориандър, а аз мразя кориандър. Може и това да е причината да не ми хареса, Никола също не яде. Единствено бургерът бе вкусен, но за 20 и няколко лева бургер.. Не. За съжаление, това не бе всичко. Фрешът от мента и лимон представляваше лимон, разреден с вода и едно ментово листенце отгоре. Беше ужасен. И за този адски обяд платихме близо 400 дирхама, което бе може би най-ужасното в целия ни ужасен опит. Разбира се, това е нашият досег с този ресторант. Не ни хареса, цените бяха изключително високи за Мароко и за нашия вкус, а храната определено не отговаряше на нашите очаквания. Но поне пък си поотпочинахме на шарена сянка :)
Продължихме си разходката, като първоначално, излизайки от ресторанта попаднахме на една немско говоряща група и решихме да тръгнем с тях, за да видим къде ще ни отведат. Отведоха ни до началото на Jamaa El Fna, така че ние се върнахме по пътя и отидохме в Le Jardin Secret.
По пътя минахме покрай една жена, изцяло забулена, която седеше на ниско столче и въртеше една пръчка, като целият уред приличаше на вид мелница.
Стигнахме и до градините. Това е стар рияд от преди около 400 години с две градини, като самите градини са засадени с различна растителност, пренесена от райони, близки до климата в Маракеш. Мястото е сборно място на ислямската изкуство и архитектура, като буквално може да се пренесете в доста екзотични моменти от историята.
Входът на човек е 50 дирхама, което грубо е 5 евро.
Директно поседнахме на една пейка на сянка, тъй като се бяхме понапекли. Поотпочинахме си известно време, събухме маратонките, направихме една прилична фотосесия, поседяхме и като ни омръзна да седим продължихме разходката ни в градината.
Докато седяхме там мина една немско говоряща група от жени, като имаше и баби на по 70 - 80 годишна възраст и техният екскурзовод им обясняваше, че имат един час, за да разгледат всичко. Възхитих се на бабите, че на тази възраст обикалят и изследват нови места и изпитват нови емоции. Иска ми се на тази възраст и аз да имам енергията, която видях в тези жени. Искрено им пожелавам все така да продължават :)
Интересното за градините бе, че когато в Маракеш са се заселили хора е прокаран водопровод от Атласките планини чрез подземни водопроводи, които са обслужвали хамамите, кухните, фонтаните и малките рекички, като до днес този водопровод се ползва. Поне това прочетох, като информация на една брошурка, която ни дадоха на входа.
Втората част на градината е т.нар. ислямска част и в центъра си има шадраван и голяма беседка. Имаше и пейки около нея, където може да се поседне отново и да се полюбува на зеленината наоколо, както и на песента на птичките.
Поседяхме на една пейка встрани, гледахме как врабчета идват да пият водичка и да подскачат около нас. След това ми захладня от прохладата и аз се преместих на слънчице. Когато ми стана горещо се поразходихме още малко.
Чудехме се дали да поседнем и да пийнем чай, но нямаше място, а и слънцето напичаше масите, така че решихме да тръгваме.
Мислехме отново да погледнем TripAdvisor за някое ресторантче, но се отказахме. Търсехме си местенце да пием чай, но както си вървяхме измежду уличките пред нас се появи един надпис, че заведението е берберско. Видяхме, че има и тераса, така че решихме, че това ще е нашето чаено заведение. Самото място представлява четири малки етажчета, като вторият етаж е самата им кухня, през която се минава и се вижда как се готви. Ние се качихме на терасата, гледката бе към една от пътеките на пазара.
Решихме директно да си поръчаме вечеря, като аз се бях ориентирала към салатите, а Никола към хамбургерите. Уви, в местното табуле залагат повече на кус куса, отколкото на магданоза :)
Поръчката ни се забави повече от 40 минути, така че се радвахме, че ще ни донесат вечерята. Храната бе вкусно приготвена, излапахме я, пихме ментов чай и след като буквално се размазахме по столовете бяхме готови да си тръгнем. Сметката ни бе към 120 дирхама.
Докато си говорехме за изминалия ден стигнахме до извода, че масовите туристически дестинации, места, ресторанти и прочие не са нашето нещо. Предпочитаме наистина да се докоснем до местното, а не до туристически ориентираното. Ето защо се радвахме тогава, че не сме успели да си купим гайда на Lonely Planet за Мароко. За напред ще продължим, както и до момента. Ще се опитваме да се потопим в истинското местно.
Тръгнахме към известния площад, за да видим цялата лудница.
Наистина бе лудница, навсякъде хора, музика, тупкане, викове, голяма глъчка. Като малка рибка се хванах на една жена, която рисуваше с къна. Договорихме се за цената - от 150 дирхама се спазарихме на 50, седнах да ми рисува ръката, говорихме си и когато дойде време да плащаме дойде една нинджа с никаб и каза, че трябва да платя 150. Обясних й, че вече сме се договорили, но първата излъга, че това не е така и нинджата повиши глас заплашително. Тогава аз се развиках, че ще извикам полиция и почнах да си трия рисунката. В крайна сметка се разбрахме да платим това, което сме се договорили. Вече бях страшно ядосана и Никола ми посочи още едни излъгани жени на средна възраст, предполагам германки. Отидох при тях и им обясних, че и мен са излъгали и да кажат, че ще извикат полицията. Тогава въпросната нинджа от преди това се появи от нищото, започна да крещи, че това не е моя работа, да се махам, удари ме по рамото и започна да ме псува. Аз от своя страна отново казах, че отивам да извикам полицията и някаква трета местна дойде да ме успокоява, че всичко е наред. Тръгнахме си оттам супер ядосани, изнервени, разочаровани, а аз и ядосана на себе си, че сама попаднах в този туристически капан, въпреки че го знам.
Отделно Кольо сподели, че докато са ме рисували той се е поогледал наоколо и е видял хората с маймуните. Един от тях е дърпал маймуната си, а тя вървяла след него със страх. Веригите били големи и самите животни изглеждали нещастни. Същото се отнасяло и за змиите.
Прекалена лудница, викове, музика и всеки дърпа всеки, за да му/й вземе парите. Не посмяхме да снимаме конкретни неща, защото веднага след като снимаш те хващат да плащаш и започват да спорят, че не си имал правото да снимаш.
Отидохме до пощата да си пуснем картичката, която по-рано бяхме купили. Ще чакаме и нея с надежда да пристигне след около месец.
Прибрахме се в рияда, където ни заявиха, че тъй като утре ще тръгнем рано за пустинята ще останем без закуска. И това бе капакът на всичко. :)
След като се обяснихме малко се разбрахме, че все пак ще имаме закуска.
Платихме си екскурзията в евро, тъй като тук приемат освен дирхами, евро и паундове. Направи ми впечатление, че като цяло в Маракеш и по-натам в пустинните градове приемаха всякаква валута.
Легнахме си с надеждата, че следващият ден ще донесе много повече положителни емоции от днешния.
5 март 2019г.