Как Алина се роди
Утре е голям ден за моето семейство. В утрешния ден преди пет години избърза да се появи на бял свят нашето слънце Алина.
И тази вечер си припомняхме как протече нощта на 2ри срещу 3ти октомври. Оказа се, че всеки има леко различни спомени. В началото се ядосах, после ми стана забавно.
Та, реших да споделя, че един ден, когато косите ни посивеят да го имаме черно на бяло и тогава никой да не може да ме опровергае :)
А аз помня сякаш беше вчера, помня минутите, часовете и всяко мое състояние, през което минах тогава.
Следях се в Майчин дом, бях с високо кръвно и от 30г.с. започнах да ходя всеки ден да ми следят тоновете. Бях огромна да не кажа дебела, всичко ми тежеше, не можех вече да се качвам на втория етаж и спях на първия. Беше едва 1-2 октомври и с ужас установих, че не мога да изчакам до 22-27 октомври, когато трябваше да бъде секциото. Не можех да спя и вратът ми се беше схванал, заедно с дясната плешка. Вече не спях, а умирах за сън. И така, в такова 90 килограмово състояние аз се качих на нашето тогавашно поло, сакът в багажника, за всеки случай и потеглих към поредните тонове.
Само че, като ги измериха казаха, че трябва да ме приемат за наблюдение в "Патологията". Хайде оттам да взема Никола от работата, за да може да върне колата. Приеха ме, той си тръгна и аз се оказа, че съм взела последното легло в отделението, на което няма матрак обаче. Донесоха ми от вкъщи матрак и аз се радвах, че ще спя спокойно.
Прегледаха ме на ехограф. Лекарката каза, че няма да издържа до края на бременността, но че бебето е към 2400 гр. Малко ми се стори, ама си казах, че последните 3-4 седмици ще навакса много. Водех се 35г.с.
Вечерта толкова силно главоболие ме тресна, че не можех да си намеря място. Меря кръвното и то високо. Пия аулин, главоболието не минава. Отивам на тонове, вече цялата треперя, ама едно неконтролируемо треперене, не мога да спра, а пък не ми е студено. Акушерката се изплаши и каза, че ме смъква в родилното. Аз звъня у дома и казвам на Никола, че ме водят натам, защото кръвното ми е много високо. Взех си документите и изследванията и се качих в асансьора надолу. Часът бе 23:30.
Лекарката, която дойде да ме прегледа изглеждаше малко сърдита, а аз буквално не знаех какво се случва и какво трябва да правя. Започнаха да ме подготвят, когато аз заобяснявах, че не може сега да вадят бебето. Рано е, тя е със сърдечни малформации, трябва да има кардиолог на раждането, трябва моята лекарка да е там, бебето не се е обърнало.. А в документите пишело, че се е. Оттам влизам в още по-обяснителен режим.
Накрая убедих всички присъстващи, че трябва да ме видят на ехографа, за да проверят със сигурност. Цялото отделение се събра да ме гледа, включително и стажантите. В стаята имаше поне 20 души, а аз гола от кръста надолу.
Междувременно на звънеца се звъни, идва акушерка, която обявява, че съпругът ми е пред вратата и моли за информация.
След като целият екип се убеди, че не може да ме режат шрез нощта ме надрусаха буквално с диазепам, за да се успокоя, като споделили на Никола, че малко са прекалили с дозата, но съм щяла да поспя.
Бях в стая с друга родилка, нямах нито сила, нито желание да си говорим. Бях с кислородна маска, която само махах, защото ми пречеше да дишам, а акушерката я връщаше на лицето ми и ми казваше да дишам, защото не съм дишала.
Онази нощ не спах, треперех и не успях да се отпусна. Затова пък чух как друго момиче ражда. Писала съм за нея. Помня, че като роди тя се разплака, а с нея и аз, когато чух бебешкия глас. Чувството е неописуемо. Магично. Космично.
Дойде сутринта, дойде дежурният лекар и мина визитация към 9 сутринта. Видя ми тоновете и аз започнах да обяснявам, че по принцип са ниски и да не се притеснява, а той само каза на акушерките да ме приготвят възможно най-бързо.
В 9:14 извадиха моето бебе. Нямаше плач, никой не каза, че е нормално бебетата със секцио да не плачат. Изплаших се и тогава една акушерка ме успокои. Донесоха ми я да я видя, проф. Слънчева я държеше, аз исках да я целуна, но имах кислородна маска. Беше толкова мъничка и толкова красива, съвършена. Отговаряше на 32г.с., 43см, 1900гр.
След това я взеха, а мен ме прехвърлиха в реанимацията. Там стоях два дни, на третия ден ме качиха в родилното, записахме името на Алина и с нетърпение чаках да стане 19 часа, за да може да отидем и да видим Алина в неонатологията. Тя бе там в кувьоз. Лежеше цялата с тръбички по себе си, набоцкана и облепена. Гледката беше ужасна за мен.
Следваха проблеми с бъбречетата, после хеморагична болест, после задържане на килограми.
Всеки ден в 12:00 имаше сведение за недоносените бебета. След седмица и малко ни казаха, че са я нахранили със седем милилитра мляко. Толкова бях щастлива, че все едно ми казваха, че е изяла цял вол.
Изведоха я от кувьоза, махнаха й сондата, после пак й я върнаха, пак я махаха, ходех два пъти на ден да я храня и гушкам. Така 24 дни. Безкрайно съм благодарна на целия екип, който се грижеше за Алина, те я спасиха.
Сутринта на 27 октомври ми се обадиха от болницата, че на обяд ще я изпишат. На 27 октомври си прибрахме Алина у дома. Бяхме неописуемо щастливи, но и идея си нямахме какво ни очаква.
Следваше година и половина рехабилитация, заради киста в мозъка и забавяне на развитието, следствие преждевременното раждане. И никой не можеше да каже какъв ще е резултатът.
За щастие, Алина пребори всичко. Показа, че е борец и че й се живее и че има много неща, които да случва в нейния живот.
И така до днес (вече е днес), когато прави пет години. Тя е щастлива, чака с нетърпение рождения си ден. Радва се, че пораства, че ще празнуваме и ще сме заедно, нейното семейство.
Тя е нашият дар, нашата борба, нашето всичко :)