Чувствали ли сте се някога изгубени? Да усещате, че така се носите по течението, че нищо не може да направите, за да завиете или да спрете? Да усещате, че се състезавате с времето, а то безмилостно се смее, дори забавлява, като вижда, че каквото и да правите не може да го победите. Сякаш постепенно затяга около вас обръчите си, така си го представям. Или пък ви е пуснал в един пясъчен часовник, вие сте заседнали по средата и правите всичко възможно да останете в горната част на часовника, но пясъкът ви натиска и пропадате... Мога да продължа още с такива примери. Ето това съм аз в момента. Не времето, разбира се. Състезавам се с времето. Нещо, което правя през последните три години и три месеца. Пробвах всякакви магии. Правих много неща - приех болестта, работих върху психичното ми, правих визуализации, правих котви, имах сеанси с хипнози, вярвах, че ще оздравея, пазих диета, смених работата си, пътувахме, промених се. Вярвах, че бъбреците ми магично ще оздравеят. Между другото още вярвам. Не знам дали е вяра или отричане, но предпочитам да е вяра.

Дойде моментът, в който нищо не зависи от мен. Моментът, в който си казвам, че аз съм с чиста съвест пред себе си, че опитах всичко възможно. А сега трябва да се отдам на конвенционалната медицина. На медицинските постижения до момента, а именно диализа и ако имам късмет - трансплантация.

Помня един разговор с Никола, тогава, в началото. Какъв бе ужасът ми, че ще дойде момент, в който ще се моля да ми се обадят и да ми кажат, че имат подходящ донор за мен, което индиректно означава, че ще се моля някой да си отиде от този свят, за да живея аз. Да ви кажа, бремето от тази мисъл не е леко.

Друг мой спомен е един обяд, когато го попитах ненадейно за какво би съжалявал, ако умре, а той ми отговори в неговия шеговит стил, че няма да съжалява за нищо, защото вече няма да има значение. Другите да му мислят. Тогава аз му рекох, че бих съжалявала за изпуснатите моменти да трупам спомени. Нещо, което правя от няколко години. Трупам спомени на семейството ми за всеки случай.

Тази седмица, докато един от лекарите ме преглеждаше ми каза със сериозен глас "Е, сега идва лятото". Отговарям му "Да, слънчицето ще се появи, ще е топло и уютно", мислейки, че има предвид, че от положителните емоции креатининът ми може да намалее, а той добави все така сериозно "Има мотористи всякакви, които бързат за другия свят. Може пък да изкарате късмет". Когато разбрах думите му се почувствах доста неприятно.

От друга страна пък как се говори с обкръжението, свикнало, че се справяш с всичко, че вече си на финалната права и няма връщане назад. Как се иска подкрепа, помощ, като си свикнал да се бориш сам. Трудно е, поне за мен. Може би пък и този път трябва да извървя, за да се науча, че не съм сама и да се науча да приемам.

Или как се поемат думите на детето ти, написани в тайното дневниче и след това споделено с мен "Мамо, няма да те дам на смъртта" и какво се случва в малкото й мозъче.

В такива моменти всички дребни спречквания, неразбирателства, прехвърляния на вина, обвинявания, прекрачване на граници, превъзходство.. всичко избледнява, защото опира до съществуването на тази земя с това тяло и душа.

Много се чудех дали да напиша тези редове, но си спомних, че това пространство Никола го създаде за мен, за да споделям емоциите си. Той ми създаде още един пристан, както прави през всичките години, в които сме заедно. Отне ми време да разбера, че той е моят пристан и моето убежище, а пък и ако сме съвместими ще бъде и мой спасител, за да мога да видя дъщеря ни как расте, как се смее, как ни ядосва, как й се караме и всички пъстри нюанси, които биха ни предстояли, за да бъда с нея и до нея.

Няколко души ме попитаха как могат да помогнат. Истината е, че ме е страх да кажа и затова го обръщам на смях...

Моята терапевтка винаги ме пита какво ще направя, как ще се почувствам, ако се събудя утре сутрин и съм здрава. Винаги й отговарям някакви банални неща, но истината е, че не знам. Онова, моето здраво "Аз" не помни какво е да приемам здравето, като нещо естествено.

Все се надявам, иска ми се да вярвам, че в един много скорошен ден ще се обърна назад и ще си кажа с усмивка, че преодоляхме и това. И ще мога да разкажа на моята терапевтка, на която между другото, в комбинация с две специални групи, дължа психичното си здраве през тези три години и три месеца. Та, бих й разказала какво съм направила, когато съм се събудила здрава. Ще го споделя и с Вас, обещавам.