Днес бях на театър. За първи път от много време насам.
Билетите бяха подарък от майка и дори не знаех на какво представление отиваме. Пред самия театър София разбрахме как се казва "Нощта на 16-ти януари".
Име, което по никакъв начин не загатва какво ме очаква.
На влизане ни посрещна една изключително любезна и прекрасна девойка, която ни раздаде номерчета и впоследствие разбрахме, че наистина ще изберат дванадесет души от публиката, които да участват в т.нар. съдебен процес.
Толкова много се развълнувах на страхотната идея, че си нямате и представа.
И започнаха да теглят жребия.. Стисках пръсти и се надявах. Избраха първия, втория, няколко души не се престрашиха и не отговориха на повикването и така постепенно стигнахме до номер 12, когато казаха "154", моят билет. Толкова се зарадвах, че извиках от щастие.
Зарязах чанта и мъж и се затичах към съдебното ми място.
Идеята на процеса бе, че имаше обвиняема и ние трябваше да разберем дали е виновна, но условието бе да отсъждаме спрямо нашите морални разбирания, а не от юридическа гледна точка. И така се започна свидетел след свидетел и след всеки един ние трябваше да светнем зелената (вярваме) или червената (не вярваме) лампичка. На втория свидетел вече знаех, че "убитият" е инсценирал убийството си, а в антракта като споделих на останалите съдебни заседатели моята теория,то те се оказаха абсолютно шокирани. А и по време на антракта си имахме наше място с диванчета, където да заседнем и да споделяме мнение. Даже имахме и банани за подкрепа :)
Така продължихме до развръзката, където обвиняемата сподели цялата инсценировка и защо са стигнали до нея.
Защитата и обвинението произнесоха своите речи, в които противопоставиха два свята - този, който е отъпкан, в който, ако искаш да си нещо ставаш част от въртележката без значение на цената или се бориш с всичка сила срещу всеобщото статукво.
В крайна сметка, след прекрасната игра на всички невероятни актьори ние, съдебните заседатели, трябваше да решаваме дали морално обвиняемата е виновна или невинна.
Интересното е, че гласуването бе шест срещу шест. Шестима смятаха, че обвиняемата трябва да бъде съдена, а останалите смятахме, че не трябва.
Хубавото на това прекрасно представление бе, че обръщането бе към душата и морала на всеки един от нас, на това какво сме готови да направим и как реагираме в голяма част от ситуциите.
Мога да споделя, че не аз намерих това представление, а то ме намери, защото почувствах, че все едно е за мен, защото на случаен принцип от цяла зала бях избрана и защото от едно известно време насам искам несъзнателното да го превърна в съзнателно, за да не го наричам съдба :)