На сутринта бях щастлива, че съм успяла да изкарам вечерта и знаех, че вече ме делят броени 2-3 часа, докато си тръгна от болницата. С цялото си тяло знаех, че у дома, макар и изолирана и затворена в една стая ще ми е много по-добре. И така започна чакането, защото се бях събудила в 6:00.

Към 7:30 дойдоха да ми вземат PCR тест, тъй като процедурата е такава. След това ми взеха кръвни изследвания. После ми инжектираха лекарство за стомаха, за да не ми призлее от антибиотика, като предния ден. Закусих, изпих антибиотика и тогава моята лекарка се обади, че не е нужно да чакам резултата от теста. Мога да си тръгна, когато дойдат да ме вземат. Не мога да ви опиша какво неземно щастие изпитах, че мога да си тръгна. Веднага скочих и багажът ми бе прибран за по-малко от 5 минути, заедно с преобличането ми. И зачаках Никола да дойде и да ме прибере у дома.

Междувременно лекарката ми дойде, обясни ми кое лекарство как да взимам, кога и по колко, като сподели, че от кръвните изследвания става ясно, че имам възпаление в тялото. Затова иска да започна ударно с лекарствата, за да не позволим на вируса да се разрастне в тялото ми. Още повече трябва да пазим и бъбреците.

Опаковах се отново хубаво и си тръгнах щастлива, че се прибирам. Никола купи необходимите лекарства още пред болницата, аз седнах на задната седалка, за да съм максимално далеч от него, тъй като неговият тест бе отрицателен и се стараех да го пазя. Прибрахме се. Веднага се затворих в спалнята ни, изкъпах се и си легнах. Чувствах се уморена, но бях свръх щастлива, че съм си у дома. Чувството, че съм си вкъщи и не съм в болницата е несравнимо. В моя чест поръчахме индийска кухня за обяд, като моята порция ми бе сервирана пред вратата. Хапнах си я с голям мерак и щастие в цялото ми същество.

След това подремнах малко. Чух се с лекарката ми, която потвърди, че и PCR-ът ми е положителен и от този ден 14 дни съм под карантина. Даде ми още напътствия и затворихме. Разбрахме се да се чуваме всеки ден и при най-малкото оплакване да й се обаждам, за да може да реагира навреме.

Чух, че Алинка е на двора и аз се показах на балкона ни. Постелих си на пода на балкона и седнах, а тя бе на люлките. Така си поговорихме известно време. Тя ми сподели, че като е разбрала, че съм болна от корона вирус много се е притеснила дали ще оцелея... Дълго си поговорихме, посмяхме се малко и мисля, че нейното вътрешно напрежение намаля. Позахладня малко и решихме да се прибираме. Аз си влязох, че се уморих доста. Да, ама след малко и Никола излезе и аз излязох на балкона да си поговоря и с него малко.

В момента из двора ни се подвизават едни две малки бездомни кучета, заедно с Мишката ни и са много сладки. Уви, няма как да задържим и тях, въпреки че Алина би била безкрайно щастлива. Та, около тези малчугани също се въртеше разговора. Ако имате къде да ги приютите или поне едното се свържете с мен. :)

Прибрах се в стаята, защото ми захладня. Легнах си, за да си поотпочина малко. Пуснах да гледам един филм, спирах го, защото се чувах с Алина по вайбър и така, докато го догледам.

Направих си няколко визуализации как изкарвам вируса от тялото ми и се чувствах много добре след това. Смятам, че заедно с лекарствата има ефект.

Вечерта почетох малко, поговорихме си с Никола и по някое време съм заспала, за да се събудя в 6 часа на следващата сутрин.

Положителното на тази ситуация е, че имам възможност много да си говоря със съпруга ми и с Алина. В ежедневието ни пак си говорим, но доста по-редуцирано, заради всичките неща, които и двамата имаме да правим, а сега аз не правя нищо и мога само да говоря по телефона. Така че се опитвам максимално да извличам положителните неща и да почивам, за да мога да се възстановя бързо.