Във Франция, както и във всяка нормална страна, според мен, би следвало да се проследява кой на кого дарява органи при трансплантации с живи донори. Такъв е и нашият случай.

Никола трябваше да мине през Етична комисия, както и през съда, за да потвърди, че доброволно дарява и не сме част от някаква престъпна мрежа за търговия на органи.

Етичната комисия се намира в Лион, така че решихме всички да отидем заедно. Нямахме удобни автобуси на flixbus и blablacar, както и влак. Затова се възползвахме от споделеното пътуване, което отново е на blablacar. Нещо, което в България не се гледа с добро око, защото си имаме едни определени автобусни междуградски линии, които е "хубаво" да бъдат ползвани максимално, а пък Uber не успя да просъществува дълго. Та, тук тези западняци неразбиращи толкова добре са си уредили живота със споделеното пътуване. Има си сайт, а може би и сайтове, където след регистрация си въвеждаш начална и крайна точка и ти излизат възможните варианти. Хора, които пътуват в тази посока. Има ориентир на какво разстояние са от теб и на какво разстояние от крайната точка ще се намираш. Ако ти хареса си запазваш този човек, плащаш и в уречения час отиваш на уреченото място.

Така направихме и ние. Запазихме си за 24 евро пътуване до Лион. Оказа се, че шофьорът ни е лекар (и после ми кажете, че няма нищо случайно ;) ), който говореше английски. Пътувахме удобно, Алинка поспа и накрая ни остави на вход на метрото, като ни обясни как да стигнем до желаното място.

Интересно бе, че на излизане от Гренобъл на магистралата в другото платно имаше доста голяма задръстване за влизане в града. Шофьорът ни обясни, че изключително много хора не живеят в Гренобъл, а само работят и са приходящи.

Та, стигнахме до града, взехме си семеен билет, който бе 6 евро и се качихме на линия D, която ни отведе до централна спирка Bellecour. Изслушването ни бе от 14:00, а ние бяхме в града в 09:00. Идеята ни бе да вземем участие в една разходка на града с екскурзовод от https://www.guruwalk.com/. За този вид градски обиколки с гидове ни просветли една девойка от Пловдив, която също прави такива безплатни турове. Идеята на тези турове е, че имате екскурзовод, който споделя забележителностите на града за определен период от време, а накрая всеки взел участие му дава бакшиш. На мен много ми хареса, защото хем разглеждаш и получаваш информация, хем се отблагодаряваш, като даваш сума по своя възможност и преценка. Все пак не бива и да се злоупотребява. Това е хубаво да се има предвид.

Пол ни разказа изключително интересни факти за града. Разведе ни в една по-странична част от Стария град, където в момента са жилищни сгради и магазини. Показа ни първата машина-майка на промишлените машини. Това била машина за тъкане на коприна. Така вместо двама души е можелo един човек да тъче. Машините били много големи и високи и приземните етажи били високи над 3 метра, пространства, използвани сега за магазини или направени малки емпорета в момента. Тези работници бързо се организирали да бунтуват, защото имали притеснение, че тези машини щели да ги оставят без работа. И знаете ли какво правели :) Те носели сабо за обувки, хвърляли си сабото по машините или го поставяли там някъде, за да се развали машината. Оттам идва и думата сабо-таж. Това, което сподели екскурзоводът е, че е имал хора от Израел и Източна Германия, които разказвали, че като деца са учили за пътя на коприната в Лион, като показател на борбата на работническата класа за равноправие.

Това бил районът на работническата класа, нямало канализации, тоалетни. През нощта се изхождаш в гърне, сутринта хвърляш през прозореца. Затова направили малки, тайни проходчета, като използвали думата "табу", която идвала от латинския, която се състояла от две думи и смисълът бил "таен". През тези проходи бързо пренасяли коприната, за да не я изцапат или повредят.

Минахме през доста магазини, които някога са били тъкачници на коприна. Сега са различни хендмейд изделия, еко магазини, сервиз за ретро мотори, сладкарници и т.н. Красиви, малки стъпала с красива гледна на града. Качихме се в една от високите части на града, откъдето можеше да видим църквата на върха, реката, както и една голяма част от Стария град. Изключително красива гледка.

След това гидът ни поведе към изключително туристическата част, където изведнъж стана гъмжило от хора. Влязохме отново в няколко тайни тунела/ входове, където видяхме красиви оргаменти по сградите от Ренесанса. Обясни ни, че тукашните архитекти били почитатели на Леонардо да Винчи и неговото Златно сечение. Затова в тези стари сгради всичко било в синхрон на равни отстояние едно от друго - прозорци, врати.

Докато вървяхме по уличките минахме покрай един магазин, където продаваха различни хавлии и кърпи и имаше възможност да избродират различни надписи и картинки върху плата. С Алинка се загледахме колко фино и красиво се случва бродирането и човекът спря да бродира, за да попита как се казва Алина. След това извади едно парче хартия, избродира й името, заедно с едно цветенце. Много красиво се получи, а Алинка бе много щастлива. След това продължихме разходката си с Пол, като отново минахме през тайните тунелчета и излязохме към реката.

Пол ни заведе до един знаков ресторант за Лион. Той е бил на единствената жена, която имала два ресторанта с по 3 звезди Мишлен. Нейното име е Eugénie Brazier. Историята й била такава, че забременяла от женен мъж. Мъжът си останал женен, а тя била принудена да напусне селото си и да пристигне в Лион, за да издържа по някакъв начин детето си. Така от малка съборетина, в която се готвело местни ястия се превърнал в ресторант с 3 звезди Мишлен. По-късно отворила и втори ресторант в провинцията, който отново спечелил във времето 3 звезди Мишлен, което я нарежда на единствената жена с 6 звезди Мишлен. Толкова звезди имал само още един френски готвач. А пък при нея своята готварска кариера бил започнал и Paul Bocuse, като белач на картофи, впоследствие станал изключително известен френски готвач с много ресторанти, звезди Мишлен и доживял до 91г. през 2018г.

Та, в ресторанта на Eugénie Brazier може да се опитат изключително традиционни ястия за Лион - бузки от прасе, пълнени черва и т.н. :)

След това ни показа едно местенце - сладоледаджийница, където можеш да предизвикаш себе си с многобройните вкусове, като - сладолед с вкус на печен бекон, авокадо, бира, синьо сирене. Имаше си и вкус на деня, като тогава бе с вкус на лют червен пипер и бе вкусен.

Показа ни къде може да опитаме бриош с пралини и ние си заплюхме и това място, като приключим с комисията да се върнем и да си купим.

Накрая ни даде няколко съвета къде може да хапнем, къде да НЕ хапваме, какво още може да разгледаме сами, упъти ни и всеки един от нас му плати определена сума в знак на благодарност.

Часът бе 12:00 и ние решихме да се придвижим към мястото за изслушване, като може там да хапнем. Хванахме си метрото, прикачихме се на друга линия и за около 30 минути вече бяхме на мястото. Намерихме едно заведение, където хапнахме и се придвижихме до сградата на Етичната комисия.

В 13:50 дойде преводачката ни, която директно бе наета от болницата да превежда на Никола. В административните сгради е задължително да се говори френски. Преводачката се оказа една изключително мила жена, полякиня, която е учила български, а след това е била 6 месеца в Софийския университет. Бе приятно да говорим на български и същевременно малко странно.

Извикаха ни, дори ние с Алина влязохме в залата и председателят на комисията обясни, че първо ще изслушат Никола, а след това ще поговорят с Алина и ние всички се спогледахме странно, преводачката ни каза, че той обърква случаите и след малко някой друг от комисията ще му каже. Така се и случи. След малко ни помолиха с Алинка да напуснем залата и да изчакаме отвън. Поиграхме на уно, докато чакахме. По време на изслушването са питали Никола дали знае какви са последствията за него след трансплантацията, обяснили са му в подробности, поговорили са си и са му дали необходимите ни документи, които да предоставим след това в съда.

Когато приключихме поотпочинахме малко в един парк Алина да си поиграе и прегледахме какво може да хванем за прибиране към Гренобъл. Автобусите не ни бяха удобни, като час, отделно искахме да се върнем да опитаме горе-споменатите сладоледи, така че си отделихме някакво време преди да тръгнем. Проверихме blablacar дали има споделено пътуване и намерихме една жена, която тръгваше към Гренобъл в 18:00. Имахме два часа да се върнем в централната част и да направим всичко, което бяхме запланували от сутринта вече спокойни и доволни да се наградим.

Бързо се придвижихме с метрото и се насочихме към старата част. С бързи малки крачета Алина нетърпеливо попритичкваше към сладоледа. Избрахме си различни сладоледи - с вкус на лют червен пипер, маракуя, кокос, шам фъстък и страчатела. Най-интересното бе, че сладоледът с вкус на лют червен пипер бе вкусен с много лека пикантна нотка. :) Оказа се, че и в Гренобъл има такава сладоледаджийница.

След това си взехме картичка, надписахме си я и си я пуснахме по пощата да ни пристигне у дома по традиция. За момента от Франция не са ни идвали картички, дано този път да дойде някоя от всичките пуснати.

Взехме си и бриош с пралини. Имаше два вида. Единият беше розов и вкусен, а другият бе с тъмен шоколад. Взехме с тъмния шоколад, но като го опитахме в Гренобъл вече се оказа, че розовият е бил по-вкусен.

След като бяхме изпълнили набелязаните точки се отправихме към началната спирка на тръгване с колата - метро, трамвай и бяхме на адреса. Жената закъсня малко, беше с детето си, което се оказа болно и тя го карала при баба и дядо в Гренобъл. Оказа се, че нейн близък приятел е българин и много си говорихме за култура, храна, възприятия. По време на пътуването ни получихме една интересна обратна връзка за общуването на франзуци и чужденци. Дамата сподели, че един чужденец спокойно може да поздравява на френски, като за нея това е показване на уважение към самата страна и кутура, а пък нашето възприятие бе да говорим на английски от началото, за да покажем, че не говорим френски. След нейната обратна връзка винаги поздравяваме или се сбогуваме на френски, отделно вече аз полагам усилия и да използвам думите, които вече владея, за да упражнявам езика.
Така горе-долу премина пътуването ни. Дори ни спря там, където си бяхме оставили колелетата сутринта. Бяхме уморени и на път спряхме на един индийски ресторант, който се оказа смесица между арабско и индийско и беше вкусно.

Индийска тандури храна

Прибрахме се и се хвърлихме по леглата, защото някои на следващия ден бяха на работа, други на испански, а на третия му трябваше една част от деня да се възстанови ;)