В комбинация с всички прегледи, изследвания и консултации се опитваме да създадем усещането у Алина, че е на почивка/ екскурзия. Ето защо в един от почивните дни решихме да я заведем до Визил. Това е едно селце в близост до Гренобъл, може би на 30 минути с автобус, където се намира един стар замък с огромен парк. На снимки изглеждаше изключително хубаво. Похвалиха ни мястото в туристическия център на града и решихме и потеглихме. Тъй като е извън града си помислихме, че трябва да си купим междуградски билет. Има си машини на гарата, които показват отделните градчета в района в кои зони се намират. Визил бе в зона "А" и билетът бе 3.70 евро на човек. Трябваше да хванем автобус X03, като предварително бяхме проверили, че през уикендите линията е през около два часа. Така че бяхме решили да хванем този в 10:50ч. На гарата бяхме по-рано, за да има време да си купим билети, видяхме на таблото, че закъснява с 11 минути и зачакахме. През спирката мина Т90 и Никола се сети, че и този автобус минава през Визил. Попитахме шофьора за по-сигурно, той ни потвърди и се качихме. След нас имаше още чужденци и те си показваха обикновените градски билети, като шофьорът потвърждаваше, че стават и ние се зачудихме сега дали може с градски билет или просто се е смилил над тях.

След около 30 минути стигнахме до селцето. Сградите бяха стари от поне 100 години, добре поддържани, имаше табелки на къде да вървим за шатото. Пред самия замък имаше въртележка от миналия век. Отново се впечатлихме колко са запазени всички части на въртележката. Голяма част от елементите бяха дървени. Цената на едно кръгче бе 3 евро, а Алина бе на седмото небе от щастие.

Château de Vizille е един от важните и известни замъци във Франция. Замъкът се намира в областта Делфин по името на Guigues IV of Albon, тогавашния владетел на региона, живял през 12 век, който имал изрисуван делфин на герба. Оттам дошло и името на региона. През вековете владетелите се сменяли и от шато се превърнал в символ на френската революция, като през 1973г. собствеността била предадена от френската власт на общността, за да бъде провъзгласен за парк през 1991г. Паркът се състои от 320 акра земя, като дизайнът на парка е запазен от 19 век.

Влизайки в пределите на парка от лявата страна се извисява огромната фигура на замъка. Действително, като си до самата сграда си даваш сметка колко е голям. След това поглеждаш направо и вдясно и докъдето поглед ти стига те обгръща зеленина, красота, магия, природа. Има езеро, водопад, лебеди, патици, гъски. Трева, трева и пак трева. Трева и зеленина докъдето поглед ти стига. Изключително красиво, обсебващо и омагьосващо. Ние толкова много се развълнувахме, че не смогвахме да поемем цялата тази природа. Снимахме лебедите, рибите, поляните. Зеленина навсякъде. Имаше много хора, но пространството е толкова голямо, че не може да се усети наплива от тълпата. Множеството си носеха неща за пикник, насядали под големите клони на многовековните дървета, правещи им сянка. Децата тичаха и играеха около тях. Идилия с две думи, драги мои. Много красиво. Ние също си бяхме взели одеало да си постелим. Толкова приятно и уютно беше всичко. Хапнахме, отпочинахме си, любувахме се на патиците, които се гмуркаха, летяха, пръскаха. Близо до нас имаше водопад с много цветя покрай него. Ако сте гледали някога или сте попадали на някои немски/ английски или австрийски филми за техните замъци - същото е, бе като на филм. А не е като да не съм виждала замъци в Германия. Просто тук се усещаше животът, може би хората придаваха това усещане.

Имаше табели, че навътре в гората има елени и Алинка бе въодушевена да ги види. Тръгнахме да се разхождаме, а то навсякъде табели какви животни се срещат, какви птици, какви насекоми, къщи за насекоми, пчелни кошери, тук не се вдига шум, не може с колело, не се сяда.

Колкото по-навътре влизахме, толкова повече забрани се появяваха. Можеше само да се разхождаме, нищо друго. Покрай нас се появи в един момент и мрежа и само пътеката бе свободна. Така изникнаха елените. Първо в далечината се виждаха една-две опашки, после постепенно видяхме няколко сърнички, сгушили се под сянката на някое дръвче, докато видяхме и няколко стада със сръндаци, новородени.. красиво и нежно. Хареса ми и идеята, че максималко се опитват да ограничат достъпа на хората до дивото, за да се запази техния начин на живот. Така в разходки, закачки, снимки и приятни разговори се усетихме, че имаме 20 минути по разписанието да си хванем автобуса към Гренобъл, като другият е след 2 часа, ако вярваме на интернет.

Плюхме си на петите и да видите как за 20 минути се изминават няколко километра. Добре, че автобусът закъсня с 10 минути, че успяхме да си го хванем. Сутрешното съмнение, което бе назряло у нас се оказа правилно, тъй като си купихме билети от автобуса и те бяха по 2 евро на човек. Тъй че, ако се окажете в Гренобъл и имате време да се разходите до Визил го имайте предвид. Определено си заслужава, защото не всеки ден се вижда подобна гледка. Синхрон между човек и природа, а си мисля, че това се получава, когато човекът уважава природата, както и историята.