Мина успешно моят първи виртуален ден, като учител. Признавам, че вълнението беше голямо, с оглед на това дали ще се претовари апликацията, дали ще "крашне", дали ще се чуваме с учениците и как ще се справя с един доста палав клас, пък и на всичкото отгоре два часа блок имах с тях.. Вечерта до късно си подготвях материалите, изпробвах аудио файловете, упражнявах се с апликацията..

Станах рано, закусих, оправих спалнята, въпреки че щях да бъда без камера.. Аз самата имах потребността от по-сериозна атмосфера. Все пак това ми желание не попречи на чувството ми за комфорт и си останах по домашен панталон. Привилегията да работя от вкъщи :)

Първият час протече прекалено бързо. С децата не ни стигна времето, но те бяха страхотни. Бяха на линия в 9:00, готови за нови знания. Е, някои тъкмо закусваха със сандвич пред камерата..

Пресрочих часа от 30 минути, но пак не ми остана време да довършим един текст. След това веднага "скочих" в другия час. Там децата вече бяха започнали да се присъединяват, но аз не можех да се свържа. Хайде, виках Кольо, защото се притесних. Направи ми всичко на магия или поне на мен така ми изглеждаше в онзи момент. Тук пък имаше деца, които имаха технически затруднения и не успяха да се включат в часа. По-късно едно от децата ми писа, че е отстранило проблема и в следващия час ще е активен. Стана ми мило, заради отговорността, която бе поел да се постарае и да отстрани пречката :)

И така, дойде време и за моя вътрешен ужас от двата часа блок. Тук един бе още в леглото, друг показваше котката си, трети преписваше диктовката, която диктувах от учебника, макар че беше диктовка за упражнение и след като обърнах внимание на това камерата се изключи.. Капакът на всичко бе едно дете, на което й работеше камерата само, без слух и говор, да рита в хола си.

Оо, забравих и няколко младежа, които не им чух гласа цял астрономически час, защото нямали микрофон..

Последва петият час, където беше страхотно с едни осмокласници. За завършек направих и консултация с едно дете.

Та, моето виртуално преподаване завърши за днес. Мина по-добре от очакваното в техническо отношение. Усетих се, че всичките опити за скатаване и бягане от задачите ни на някои деца не ме ядосват, защото така ми е по-лесно да си кажа "То си е за тях". Явно на живо е по-ангажиращо. :)

Одеве си мислех как за дни учителите направихме скок със светлинни години напред. Особено колегите с повече учителски стаж. Нещо, което според мен никой не е вярвал, че ще може да се случи. Факт, че има много деца, които не са ангажирани онлайн, както например моите племеннички, но е и факт, че и голяма част от учениците продължават с обучението си, макар и под друга форма.

Това се случва, защото трите главни фигури, притиснати от неблагоприятните обстоятелства заработиха заедно - ученик, учител и родител. Съпричастност, съдействие, взаимопомощ, ангажираност, всеотдайност.. Все прекрасни думи, които описват това, което се случва последните няколко дни.

То е ясно, че който има желание да обогати знанията си и разшири мирогледа си ще го направи, а който иска да бяга от отговорност под различни форми също ще го направи. Всеки ученик е човек със своите си разбирания, а ние, като учители може само да му помогнем да погледне в неизмеримия свят на знанието, но от него зависи дали ще се включи или за по-лесно ще избяга.

А от всички нас зависи дали този скок, който направихме ще го запазим и ще продължим да го развиваме в името на бъдещето на децата ни или ще изберем по-лесния път :)

А аз отивам да си погледна уроците :)