Търси се донор

Преди години, когато сменихме здравните книжки си спомням един разговор с моята майка. На гърба на тези книжки имаше малка декларация за съгласие за даване на органите на човек след смъртта му. Тогава майка изрази своето мнение, че когато нейният край дойде би искала, ако е възможно да спаси други животи. Помня, че това ми направи силно впечатление. Помня, разбира се, и болшинството от притеснение на хората, че ако декларират, че биха искали да дарят органите си, то те биха попаднали в някакви списъци на мафията, която търгува с органи и някой ще им помогне да си отидат. Трябва да  е било преди двадесетина години.

На малко по-късен етап помня един мой бивш приятел, чиято майка, за съжаление, си отиде. Ситуацията при нея бе такава, че лекарите попитаха близките дали биха дарили органите й. Тогава неговите думи бяха, че не би позволил да се подиграват с майка му. Тогава аз бях много учудена от реакцията му, тъй като в моите очи тя би спасила няколко души да живеят.

Преди три години, когато разбрах за заболяването ми помня, че бях ужасена от мисълта, че някой трябва да умре, да се съгласи да дари бъбрек, за да мога аз да живея. Освен това бях разбрала, че България е изключена от европейската система за дарение на органи, тъй като само се взимали, но не сме връщали. Разбира се, тази информация ми е от преди три години, много бих се радвала нещо да се е променило.

Помня и че преди около две години моята приятелка, която живее в Германия, бе споделила, че тече масова кампания там за даряване на органи, както и приживе дори, като за бъбреци това е възможно. Хората са обяснявали, че дори и с един бъбрек може отново да водиш здравословен и пълноценен начин на живот, но и ще помогнеш на още едно живо същество да прави същото, не само, че ще го избавиш от мъки. Тогава ми беше мъчно, че тук не се прави нищо такова.

Преди около две-три седмици имаше новина, че човек е починал, но неговото семейство е дарило органите му и те са трансплантирани успешно на няколко души. Дори сърцето, ако не се лъжа е заминало в чужбина, тъй като тук не са се намерили подходящи реципиенти. Много се зарадвах от тази новина.

Днес, когато вече аз стигам до този етап, в който ще се наложи и аз да се наредя на опашката се замислих, че в България няма никаква информираност за нищо. По-рано проверих колко трансплантации са направени през последните  в България. Ето тук има статистика на трансплантациите за България (https://iamn.bg/трансплантации/статистика-органни-трансплантации/). Цифрите, които се виждат на мен ми се струват малко при 7 милионно население. Още повече прави впечатление, че има 2808 души, които приживе са се отказали от дарение на органи, а за равновесие до тази цифра стои другата цифра на нуждаещите се официално - 1106 души.

Темата за дарение на органи и трансплантациите ни е много тема табу. Аз дори се усещам, че докато пиша думи, като смърт и дарение на органи изпитвам малко неудобство да не притесня някого, което е безумие.

Несъмнено всяка човешка загуба е трагедия, споходена с мъка и болка в близките, като това прави изключително трудна задачата на лекарите. Мисля, че трябва да бъде държавна политика хората да бъдат информативно ограмотени, че когато лекарите попитат дали биха искали да дарят органите на техния близък, то това означава, че техният близък би спасил нечий друг живот, както и че някаква частица би живяла чрез спасения/те живот/и.

Гледала съм много клипчета в чужбина как се прави среща между реципиента на органа, в случая сърце, и близък на починалия. Как се дава стетоскоп и близкият на починалия слуша сърцето на живия човек. Емоциите са доста силни.

Мисля си, че би било хубаво да говорим много на тази тема. Да става ясно, че там има хора, които биха водили нормален начин на живот, ако имаха здрав орган, а това би се случило, ако се даряват органи, когато това е възможно.

Но пък ние като общество сме над тези неща, все пак що конвенции отхвърлихме, та тук с едни донори ли ще се занимаваме...

За себе си винаги съм знаела, че бих искала да спася някой друг, ако това е възможно. И ми е много тъжно, че у нас тази култура на животоспасение е някъде в тъмните векове. Не, защото аз също съм от тези хора, а защото мен лично ме прави щастлива мисълта, че моето тяло би могло да спаси поне трима души да се усмихнат, да бъдат със семействата си, да създадат деца, да работят, да осъществят мечтите си, да построят дом, да се смеят и празнуват с близките си, да обичат и да бъдат щастливи.

А ти би ли се радвал?