Отивайки да взема поредната доза преводи на документи, свързани с трансплантацията ми, се разминах с един дядо на пъпа на София, който обясняваше на внучето си къде се намира, кое е президентството и т.н. Обърнах се два пъти, за да погледна този мил дядо. Той бе типичният дядо от моето детство с вестник в джоба, изключително спретнат, леко прегърбен с бял мустак. Този човек ме върна години назад към моя дядо, от когото никога не чух думите "не може, не сега, не искам". Въпреки че бе трудно подвижен с краката винаги можех спокойно да говоря с него, да ми разказва истории, да ходим с него и баба за мишини с каруцата и накрая да седнем под дебелата сянка на някое старо дърво, баба да извади домашното безсолно сирене, домашните домати и прясно изпечения хляб и да обядваме. Казвам ви, че по-вкусна храна през живота си и до този момент не съм яла.