Спомен от дъжд
Днес е Задушница. Днес е 39ят ден, откакто моят брат си отиде, днес е последният ден, в който се вярва, че душата му се намира между нашия свят и отвъдното.
Още от снощи вали, като из ведро. Сякаш небето се е отворило и изсипва всички възможни сълзи, които имат.
Сутринта, прибирайки се от брат ми минавах през едни локви, като нахлу един спомен с него преди много години. Аз съм била или в 12 ти клас, или в началото на университета.
Първата кола на брат ми беше една изтърбушена, стара и строшена бяла колица, по спомени беше фиеста - мъничка и компактна. НО музиката в нея бе "барната", като една заслужаваща уважението кола. Та, с тая кола отивахме на някъде, нямам спомен. Такъв потоп София не бе виждала и съответно дъждът изненада непочистените шахти, канавки и т.н. Гражданска отбрана беше излязла по улиците с хората си да бутат коли, заседнали в локвите, които достигаха метър и нещо. Така и ние понечихме да влизаме в една такава локва. Брат ми каза, че и ние ще минем, няма проблеми. Да, ама не. Както даваше газ, за да не влезе вода и милата фиеста просто изпъхтя и изгасна. По средата на локвата с вода до прозорците на вратите. Дойде един войник, избута ни и някак на магия колата запали отново.
По-късно аз шофирах и брат ми обясняваше да давам газ, като влизам в локвата, ама.. колата изгасна пак :)
Та, някак всички тези спомени бяха позабравени, а сега от нищото изплуват. Вероятно, защото сега съм останала само и единствено със спомените за него. Това ще ми помага да го помня, защото той е още жив в моята душа, в душите на всички ни, които го обичаме и на които ни липсва ужасно много.
И цялата тази ситуация ме връща към едно време, в което аз трупах спомени, за да има да се спомня за мен. Погледнато от друга призма в момента си мисля, че спомените са хубаво нещо. Спомените, изпълнени със смях, веселие, закачки, сръдни. Хубави са, защото накрая само това остава. Какво оставаме след себе си зависи само от нас. Щастлива съм, че брат ми остави спомени в мен, щастливи. Така се чувствам свързана с него :)