Един есенен следобед си лежах в леглото и чаках Алина да си наспи от следобедния си сън. И така попаднах на прекрасни билети до Рим. Докато споделя на Никола, че има по 40 лв билети в двете посоки и да се разберем дали ще пътуваме те станаха по 60 лв и решихме, че това е знак да пътуваме само двамата, без Алина. Така билетите за Рим за края на януари бяха купени бързо.

Остана очакването да дойде този ден. Тази година ни е юбилейна с Никола, защото навършваме 10 години, откакто сме заедно. За мен това беше и много символично, защото преди 10 години с него пътувахме за първи път в чужбина и то до Рим.

За мен това пътуване бе неслучайно, изпълнено с много очаквания и трепети. Вечерта преди полета емоцията ми беше хипер висока.

Полетът ни беше 24-26 януари 2020, като отпътуването от София бе в 6:40, а връщането ни от Рим бе в 6:45. Двупосочният ни билет на човек бе 60 лв.

Станахме в 4:15, аз не се чувствах добре, но се нагълтах с лекарства, облякохме се, таксито дойде и потеглихме. Летяхме от Терминал 2, така че се насочихме натам.

Проверката мина нормално. Не бяхме принтирали билетите, а показвахме билетите през приложението. Признавам, че това е изключително удобство.

Последните една - две години wizzair също избират random места при чекирането, освен ако не заплатиш конкретното място. Ние бяхме решили, че ще сме на късмет, където се паднем и се оказа, че бяхме през един ред. Момчето до мен видя, че сме заедно, попита дали искаме да седнем заедно и се премести на мястото на Никола, което беше страхотно.

Полетът мина бързо, малко успяхме да подремнем. Аз се чувствах все по-зле и по-зле, а пък изгревът бе приказен.

Кацнахме меко, напичаше приятно слънчице и имах усещането, че е топличко. Кацнахме в 7:30 местно време на летище Чиампино.

Кольо предваритешно беше погледнал как да стигнем до Рим. Видяхме, че има автобус до гара Чиампино. Оттам влак до централната гара в Рим - Термини.

Голям пропуск от моя страна бе, че при резервацията на хотела четох отзиви, че се намираме в близост до Термини, но бях забравила, че в Рим разстоянията са огромни. Ето така се оказа, че след като пристигнем на Термини трябва или да вземем метрото за пет спирки и след това автобус или да хванем влак от Термини и след няколко спирки да слезем в близост до Ватикана и оттам пеша.

Аз бях ужасена от прозрението на факта, че хотелът ни е изключително далеч.

Решихме,че ще хванем автобуса до Чиампино и после влака до Термини.

Още вътре в терминала има машини, които продават билети за комбинацията между автобус и влак. Цената на човек е 2,70 евро. Взехме си билети и излязохме отвън на терминала, за да установим, че има поне 10 стоянки на автобуси и ние не знаехме къде да застанем. Вече съм забравила, но мисля, че беше спирка #8. Автобусът е червен.

Имахме автобус в 8:30, така че трябваше да убием едни 30 минути на студа. Или поне аз го усещах като студ.  Автобусът е на всеки 30 минути. Има и шатъли за 6 евро, които директно те карат на Термини. Това го разбрахме като излязохме от терминала. В самия терминал на изхода има две машини, които те "облъчват" да си вземеш билет, ако имаш желание да стигнеш до Рим.

Възползвахме се да се чуем с Алина, докато чакахме и да си поговорим малко с нея. Дойде и нашият автобус и потеглихме към гарата. След няколко минути бяхме на гара Чиампино. Спирката няма как да се сбърка. Гарата се вижда, шофьорът казва, пътници с куфари слизат.

Като се влезе в гарата се тръгва надолу по стълбите, за да се излезе на долния перон, който е за влака за Термини. Другото важно нещо е, че билетът трябва да се валидира. На самия перон има машини, в които пускаш билета от едната страна на машината и излиза с дата от другата. Ако не се валидира на перона има и във влака. Ние си ги валидирахме още на перона.

Влакът дойде след няколко минути и се качихме. Вътре беше пълно, направи ми хубаво впечатление. Намерихме си две места и аз се сгуших да се топля, защото бях умряла от студ или температурата набираше сила. След има няма 10-15 минути един глас огласи, че идва Термини. Станахме и се приготвихме за слизане, но още дълго попътувахме. Самата гара е огромна. Докато чакахме на входа видяхме, че влакът има и тоалетна - голяма, чиста, пригодена за хора със специални потребности. Направи ни добро впечатление.

Слязохме от влака и се започна едно ходене по перона към гарата. Огрооомно разстояние. Стигнахме и се зачудихме с какво да се предвижим. Решихме с влака, за да не се туткаме с още няколко превоза, но не знам защо решихме все пак да питаме и полицаите. Показахме им къде трябва да отидем и те ни посъветваха да си хванем метрото, защото било по-удобно. Линиите на метрото са червени и сини (или поне това видяхме на гарата) и ние трябваше да следваме червената. Отидохме да си вземем билети. Отидохме на една опашка, където си теглиш номерче и ти продават билет. Кольо се ядоса и каза, че няма как да няма машини за билети, след като има над 50 машини за влакови билети. Слязохме към метрото и наистина имаше машини. Но машини, които работят с не по-голяма банкнота от 5 евро, а максимумът като сума, която може да платиш беше май 6 евро. Карта не се приема. Ние нямахме по-дребни от 20 евро и се почна едно лутане, ядосване и неразбиране как въобще е възможно това. В крайна сметка се върнахме на първия вариант с билетчето. Изтеглихме си, платихме по 1,5 евро за билет и отидохме към нашето влакче. И там имаше още стълби надолу, докато стигнем до мястото на нашето влакче. Лично аз се пообърках там.

Качихме се в метрото и започна отброяването на спирките. Това беше и моментът, в който ми прилоша изключително много и ме деляха секунди или да се тупна на земята, или доброволно да седна пак на земята. За мое щастие се освободи едно място, спирка преди да слезем и аз седнах, за да събера малко сила. Излязохме от метрото на спирката за Ватикана и трябваше да чакаме автобус, който по разписание трябваше да дойде след 20-30 минути или нещо подобно. Тъй като не можех да стоя на едно място решихме да вървим към хотела. Видимо бяхме туристи и на всяка крачка ни предлагаха турове за Ватикана. Обясняваха ни къде да завием за музеите и т. н.

Моето желание бе да си намерим топло и уютно кафене, където да пия чай или топъл шоколад, но не виждах такова, а продължавахме да вървим. Докато пред нас не изникна Ватикана.

Тогава усетих вълнението, че отново сме тук. Исках вече да сме се настанили, за да може да влезем и разгледаме отново всичко.

Само че сега просто заобиколихме и отбелязахме, че сега покрай стълбовете на площада всичко е обградено с прегради и не е разрешено да се влиза свободно от всички страни. Спомнихме си и къде сме хапвали сандвичи 10 години назад, а сега има ограда.

Ходенето ни продължи, отдалечихме се от Ватикана, а нашият хотел така и не приближаваше. Накрая го намерихме. Цялото това пътешествие ни отне към три часа с чакането по спирките. И двамата бяхме уморени и смазани, а аз и с температура. Намерихме сградата, но на звънеца никой не се обаждаше. Тогава се ужасих да не е като в Бари да трябва да чакаме някой да дойде от някой край на града и ние да чакаме. В отчаянието си спрях първият, който мина покрай мен и му казах, че сме за хотела, звъним и никой не вдига. Тогава той се обади на Дебора (собственичката) и тя дойде да ни посрещне. Още благославям този човечец. :)

Качихме се в апартамента, тя ни разведе, извади карта на Рим, упъти ни с автобусите кой за къде е, платихме за две нощувки 180 лв и ни обясни, че закуската е в нейния апартамент на долния етаж. Само я чаках да излезе, събух ботушите, проснах се на леглото с все палтото, Кольо ме зави и заспах. Поспах си едно хубаво до към обяд. Събудих се освежена и със сила да покоряваме Ватикана.

Хапнахме от закуските, които си носехме и излязохме към Ватикана, докато още не ме бе втресло. Вече и на двамата ни бе ясно, че съм лепнала някакъв вирус и не се знае дали няма хептен да ме тръшне. Затова решихме да се възползваме максимално, докато можем. Отправихме се към Базиликата. Опашката започваше от средата на площада и ние се наредихме. Докато чакахме се замислихме, че вече сме били там и може би ще е хубаво да разгледаме музеите, тъй като не сме били там. Но в последните години толкова много съм слушала и чела за многочасовите опашки за музеите и за базиликата, че решихме с Кольо да си купим билетите онлайн, въпреки че се оскъпяват. Билетът на човек за музеите на Ватикана и Сикстинската капела е 17 евро, като се оскъпява с 4  евро, заради онлайн покупката. Избира се определен час и трябва да си там в уречения час. Потеглихме ние нагоре по баира, за да стигнем до входа на музея. Влязохме вътре, качихме се на горния етаж и там имаше машини, с помощта на които се принтират билетите чрез QR код, който си получил на посочения от теб имейл. Между другото се озорихме с плащането, защото страницата им не работеше, не приемаше картата.. А след като успешно заплатихме не получихме имейл повече от 15 минути.

Но стигайки до касите на музеите установихме, че няма хора, никой не ни провери за час на резервация или нещо подобно. Показахме си билетите и влязохме. Същото щеше да бъде, ако си бяхме взели билети на място. Моят съвет е, ако пътувате извън сезона да си вземете билети за музея от място, а ако все пак има толкова много хора винаги може на момента да си вземете онлайн билет.

Чудехме се дали да си вземем аудио гид и в крайна сметка решихме да вземем, за да разберем повече за музея. Взехме един, като апаратчето приличаше на телефон, набира се номера, написан на експоната и се слуша информация за него. Така и двамата можехме да слушаме, въпреки че основно аз си пусках номерата.

Нямах конкретни очаквания за музея, защото не знаех много за него, освен най-известните му експонати и творби.

Бях изключително изненадана, като в първата зала бях посрещната от египетски експонати. Огромни красиви статуи на владетели, древни фигурки, подредени и описани кое какво е, имаше дори и изложена мумия. Първоначално бях изненадана, после втрещена, като след това чувството, което ме обзе беше гняв и негодувание за зверствата, които някои "свети" хора са причинили на египетския народ, плячкосвайки и ограбвайки национално богатство, което принадлежи на египетския народ и мястото му е в Каирския музей, а не тук. Дадох си сметка, че всичките кръстоносни походи и тем подобни са в основата си плячкосване на чуждо национално богатство.

След това продължихме да разглеждаме гръцки артефакти.. И през цялото време бях изключително възмутена от факта, че някакви хора са напълнили половината музей с неща, които не им принадлежат. Дадох си сметка, че дори и "светите места" не правят изключение от желанието за власт, контрол, владение..

Малко излязохме в една от градините, където бе глобусът. Много въздействащ с всичките си чупки, вдлъбнатини. На живо се вижда по един начин, а като се снима светлината се пречупва и се вижда по различен начин. :)

Продължихме разходката ни за да вземем в една зала с огромни статуи от древногръцката митология - Зевс, Атина...

Другото нещо, което ми направи впечатление беше един коридор със статуи - войници, ангели.. Те бяха без очи, виждаха се само белите очни дъна. Една съседна екскурзоводка тъкмо обясняваше на групата си, че очите били премахнати, тъй като било неприятно да минаваш през коридор с вторачени в теб очи. Не можех да не се съглася. :)

Другата зала бе картографската зала. Било наредено на различни картографи да нарисуват карти в голям мащаб, а в долния десен ъгъл да се направи и малък мащаб на града. Картите бяха огромни стенни платна.

Следващата зала бе залата с килимите. Килимите бяха ОГРОМНИ, закачени по стените. Изработката на тези килими бе съвършена. Разбрах, че жени са сядали пред стана и са сътворявали приказни сцени - хора, лицата им, действията им, облеклата им. Бях прехласната от изяществото, което виждаха очите ми. В съзнанието ми са дълбоко запечатани три килима със сцени на убийства на деца. Картините представляваха убийствата на мъжки деца, поради издирването на Иисус Христос от страна на юдеите. Гледките бяха изключително въздействащи. Убедете се и вие за това, което се опитвам да опиша с думи.

До този момент бяха минали повече от 2 часа разходки, а мен постепенно отново ме обземаше треската. Всяка една зала бе впечатляваща със статуите си, картините.. Мислейки, че това е правено от човешка ръка с такъв голям замах.. бях смаяна.

Наближаваше моментът за Сикстинската капела. Заслизахме надолу по едни стъпала. Предположихме, че отиваме под земята, но се оказа, че сме били на високо и сега стигаме нивото на земята. Малко преди това влязохме в една зала, която беше с приглушена светлина. Имаше статуя на някой от папите. Стори ми се доста зловещо цялото това овековечаване на различни хора под формата на статуи, макар и папи.

На друго място имаше една инсталация със заснети хора и видео стена. Бе необходимо присъстващите там да докоснем за десетина секунди стената и някой от записите да се активира. Излизаше на преден план някой човек и говореше нещо на италиански. Беше доста въздействащо и съжалявах, че не разбирам какво говорят.

Минахме и през частта с изложените картини. За първи път в живота ми видях на живо картина на Салвадор Дали. И то няколко. Бях впечатлена не толкова от това, което виждам, а от факта, че виждам световно известна творба.

Имаше една картина, не мога да се сетя дали бе на Дали или на друг, но картината не бе нищо особено. Тогава се зачудих как може една драсканица с молив да значи нещо, след като съм виждала невероятни картини на никому известни художници.

Минахме през още зали, малки и големи, докато стигнем до така очакваната Сикстинска капела. Преди да влезем по целия път имаше предупредителни табели, че това е действащ храм и е редно да се пази тишина.

Влязохме в залата и първоначално видях прекалено много хора, скупчени на едно място, вдигащи шум. Залата бе претъпкана, а в краищата й имаше място за сядане. В единия край намерихме местенце и седнахме. Погледът ми бе прикован от тавана, подробностите, с които са нарисувани човешки или ангелски фигури. Различните сцени и моменти от живота на Христос по стените на залата. Самата аз се отпуснах, гледайки това изящество и си мислех как някои хора имат невероятна дарба свише и успяват да я прилагат в живота си.

Направи ми впечатление, че голяма част от ангелите някога са били изрисувани голи и след това им е дорисувана тип поличка/ покривало (или поне на мен така ми приличаше).

Седях и се чудех какво толкова всички се прехласват. Същевременно си давах сметка, че това място е свято. В този момент се облегнах на Кольо, затворих очи, а картините бяха пред очите ми. Унасях се в същото време, най-вероятно от температурата и хич не ми се ставаше. Все пак събрах сили и тръгнахме.

Вече като излизахме беше след 18:00 вечерта, музеят бе затворил за посетители и само изчакваше останалите да напуснат пределите му.

Пред самия музей решихме да обиколим Ватикана от другия край и потеглихме пеша. Вече ми се струваше доста, като разстояние, защото ми беше свръх лошо, студено и едвам ходех, а трябваше доста да повървим.

Кольо се шегуваше, че поне сега ще може да се похвалим, че сме обиколили Ватикана от всички страни.

Вървейки покрай оградата гледахме и къщите, които са точно до стените. Големи, поддържани, с огромни няколко метрови кръстове. Чудехме се дали са на свещениците или на старо богато население на Рим..

Стигнахме с моите последни сили до хотела. Пред самия хотел имаше ресторанче, тип кухня и Кольо взе няколко пици, както и картофени кюфтета. Пицата се мери на грамаж, а не на парчета. Едната бе маргарита, която бе фантастична, а другата бе с гъби и не ми допадна. Картофените кюфтета се различаваха от нашия вкус.

Хапнахме и се хвърлихме по леглата, защото моята температура не ме оставяше.

На сутринта се чувствах една идея по-добре и слязохме да закусваме. Закуската се сервираше в апартамента на собственичката, като едната стая бе подредена с масички и столчета, картини по средата, както и място за храна.

Отделно Дебора ни попита дали бихме желали бъркани яйца с препечен хляб, както и каква топла напитка бихме желали.

Наистина останахме в захлас от закуската, защото досегашния ни италиански опит показваше, че закуските са пакетирани хлебчета, кроасанчета или нещо подобно.

След закуска потеглихме към втората ни важна дестинация, а именно Фонтана ди Треви. Помня, че преди толкова много години аз бях абсолютно влюбена и зашеметена от помпозния фонтан с всичките му статуи.

Взехме автобус №98, , който ни закара на един огромен площад. Като казвам огромен имам предвид грандомански с невероятно огромни размери. Не знаехме за него и бяхме приятно изненадани, че ще видим допълнителна непланувана забележителност. Оказа се, че това е площад Vittorio Emanuele II, който е първият човек, обединил Италия. Освен това там имаше и паметник на незнайния войн, охраняван от гвардейци в негова чест.

Както се вижда от снимките имаше и много чайки, които чакаха лакомо да им се даде нещо за хапване. Ние имахме кроасанчета и самите чайки бяха много кооперативни, докато си получат залчетата :)

Докато обикаляхме монумента видяхме, че има и асансьор, с който може да се стигне до върха, от където да се види Рим от т.нар. птичи поглед.

От едната тераса на монумента се виждаше Колизеума. Докато седяхме на една от терасите чувахме музика някъде в далечината и видяхме, че има открит театър, като предположихме, че някой там свири. Бе много приятно.

След като постояхме известно време се отправихме към Фонтана ди Треви. По пътя видяхме няколко девойки, които празнуваха моминско парти, един мъж на средна възраст, който беше облечен емблематично - дънки, кожени чизми, риза, кожени ръкавици в задния джоб и кожено яке в ръката. Уви, снимката не успя да улови цялостното му излъчване. Потичах малко, за да го снимам.

Както всички знаем в Рим всичко е на пешеходно разстояние, с разликата, че там разстоянията са огромни, както всичко останало. Тук става дума за километри вървене само из старата част на града. За наше щастие фонтанът не бе толкова далеч, защото мен отново започваше да ме втриса.

Когато стигнахме до фонтана имаше много хора, претъпкано беше. В моите спомени от преди 10 години нямаше толкова хора, а сега буквално нямаше къде да падне игла. Ние успяхме да се пробутаме и да минем встрани, тъй като не искахме да седим централно, даже намерихме местенце да поседнем. От температурата започна да ми се приспива, но пък ми бе приятно да съзерцавам тази красота. Винаги ми е харесвало да бъда тук и сега бях щастлива, че се връщам. Обадихме се на Алина да й покажем фонтана, тъй като от поредицата книги за летящото куче Випо той посещава и това място. Имаше полицаи в двата края на фонтана и само се чуваше тяхната свирка, когато някой докоснеше водата. Освен това съблюдаваха за спазване на реда. Никакво прескачане или хитруване - ако искаш да слезеш до фонтана ще си минеш по стълбичките, а няма да прескачаш оградките. Един от полицаите хвана няколко да прескачат и ги накара да се върнат отново горе, за да си слязат по стълбите.

Докато си седяхме и си говорехме за нещата от живота, започнах да гледам и какви хора идват тук. Имаше едно руско семейство с две момичета. Едното най-вероятно модел, тъй като дори и в семейната снимка на четиримата позираше неестествено. Майка й я снима поне 50 пъти, докато тя се одобри и аз не се въздържах да не я щракна.

След това имаше две девойки, едната, от които бе с пола колан, като цветът на дрехите й беше леопардов принт. Тя, уви, бе много бърза със свалянето и обличането на палтото след снимката.

Имаше и една американка, която бе с палто, а от долу с бюстие, което ми напомни за едни други американки на Санторини, когато гледахме залеза. Те тогава бяха облечени с много къси рокли с голи гърбове и си сваляха палтата за снимките сякаш е топло.

След като поседяхме известно време се отправихме да си търсим местенце за хапване. Вървейки по малките улички попаднахме на един магазин за дървени изделия. Изключително красив. Името му е Bartolucci. В самото начало на магазина има една пинокио маска, където може да си сложиш главата и да се снимаш. Магазинът бе рай за мен, както най-вероятно и за всеки човек да не кажа дете. Всякакви часовници, играчки, дрънкалки, чаши, като и цените бяха високи. Чудехме се дали да вземем часовник с кукувица, защото Алина обича много, но се отказахме, защото бяхме само с раници и не ни се разправяше по летищата. Имаше и подарък за тези хора, които харесат страницата им в инстаграм. Аз я харесах, но ми беше неудобно да попитам, затова Никола помогна и получихме малко дървено магнитче куче. Та, ако минавате натам, най-малкото е да получите подарък :)

Продължихме с разходката ни и се любувахме на наистина уютните малки улички, украсени по различен начин и създаващи романтично и задушевно настроение.

Следващата ни спирка по пътя ни бе Piazza Navona, площад с продълговата форма, който се смята за един от най-посещаваните от туристите. На самия площад има три малки фонтана, всеки, от който има своя специфична архитектура. Интересни са и самите сгради около площада - католическа църква с красива архитектура, хотелски части и различни видове ресторантчета, които дават възможност да наблюдаваш спокойно площада. Мен вече ме тресеше прилично и търсех някъде слънчице, за да мога да се стопля, а слънцето вече се скриваше зад сградите.

След като постояхме малко се отправихме към Пантеона и влязохме вътре. Навсякъде има табели, че това е функциониращ храм и се моли да се спазва тишина и ред. Интересното е, че са направени две колони. През едната влизаш, а през другата излизаш. Така се спестява блъскане и натрупване на хора при входа на храма. Като влязохме вътре се оказа много голямо. Преди години, когато бяхме, правеха реконструкция и реално го видяхме само отвън, но сега, влизайки вътре отново си казвах "Оле, колко е огромно..". Цялата тази прекалено огромна площ, за да покажеш, че ти си най-великия народ.. Въпреки красотата и преклонението ми пред самото реализиране на проектите от тези хора, ми е в повече.

Минахме и през поредното място, което Випо посещава на своето летящо турне из Рим, а именно Castel Sant Angelo. Интересното за него е, че папата се е криел тук, когато се е смятало, че е в опасност.

Докато седяхме на реката и наблюдавахме замъка от далеч видяхме, че отново има много чайки, а и забелязахме и някаква йерархия измежду тях. Имаше такива, които макар и хванали някакво залче го отстъпваха. Други пък се бореха до последно да си запазят спечелената храна. Ние ги захранихме с останалия кроасан. Приближихме се към самия замък, можеше да влезем и да разгледаме, но аз вече нямах никакво желание, поради високата температура и исках просто да си легна някъде на удобно, дори и да е земята.

Ето защо вече определено исках да се прибираме, за да мога да пия лекарства и да се тропясам. Потеглихме към нашата улица Gregorio VII, като минахме отново през площада "Св. Петър". Мислехме да потърсим заведение около нас, където да седнем, тъй като ми поразмина, но докато стигнем до хотела отново ме беше втресло. Ето защо си взехме храна от кухнята до хотела и се качихме директно в стаята.

Собственичката на хотела ни беше оставила в стаята различни закуски за сутринта, тъй като щяхме да ставаме много рано, което бе изключително мило от нейна страна. Приготвихме се за лягане и аз се молех да заспя и да мога да поспя малко. Станахме към 4 и нещо, за да може да хванем първия автобус, който се оказа обаче, че не минава оттам. Вече наближаваше 5 и изпускахме шатъла за летището, който минаваше покрай замъка Sant Angelo. Решихме да се пробваме все пак, но приближавайки към Ватикана видях, че след 1-2 минутки ще дойде автобус, който ще ни откара до Термини. Уви, не помня номера. Пристигайки на гарата се упътихме към мястото, където имаше повече хора/ като се застане с лице към гарата се пада от ляво, попитахме дали чакат за шатъла за летището и те потвърдиха. Почакахме известно време, след това стана ясно, че не това е мястото. Отделно в една фейсбук група бях попитала предходния ден за точното местоположение и един господин бе споделил, че се намира зад самата гара. След като постояхме известно време пред гарата се запътихме към задната част на гарата, където видяхме автобусите, които откарваха за летището. Можеше да се купят билети на място или през интернет. Ние не си бяхме взели през интернет, защото реално не знаехме за кой от автобусите ще успеем да дойдем. Бързо се придвижихме до летището и се отправихме за проверки. Предната вечер, когато исках да ни чекирам един до друг, тъй като вече въобще не се чувствах добре се оказа, че няма места. Аз бях разпределена на първия ред, а Никола някъде към края. За щастие, след като излетяхме имаше място в съседната редица. Никола се премести там, а след това човекът до него му предложи да си сменим местата и той да седне на моето, за да може да сме заедно. Безкрайно съм му благодарна, защото аз вече бяха на предела на силите си.

Във времето с навлизането на Ковид - 19 и информацията, която получавахме впоследствие се чудя дали тогава аз не изкарах именно този вирус, защото след като се прибрахме бях на легло повече от седмица, без да мога да дишам добре и като цяло нямах сила и да говоря, с температура и суха кашлица, без апетит. Толкова ми бе зле, че нямах сили да отида до личния лекар. За щастие, мина. Имаше момент, в който си мислех да пускам тест за антитела, но и това отмина. Вярвам за себе си, че съм го изкарала и това ми дава сила, че с всичко мога да се справя.

А Рим, ех мой Рим, не ти е било писано да те видя хубаво втория път. Ето защо ще трябва да отидем този път и с Алина за повече време и да те разгледаме обстойно. Три пъти за щастие. :)