Размисли на душата

Оказва се, че в последно време ми се отдава мисловния процес, та в тази връзка прочетох една книга на Айзък Азимов (впоследствие разбрах, че неща, за които е писал са станали реалност). Ставаше дума за паралелни реалности и съществуването на Вечност, в която работят избрани хора и които могат да пътуват в различни времеви епохи, като целта им е да променят различни ситуации, за да се предотвратяват пагубни сблъсъци за човечеството. Докато един от т.нар. техници не се влюбва в една местна и прави всичко възможно да я спаси. Впоследствие се разбра, че местната девойка е от бъдещето, където Вечните нямат достъп. Тя успя да го убеди, че Вечността е вредна за човечеството, че след паденията идват големите успехи и че трябва да се оставя всеки човек да изживее живота си, както смята за добре, давайки своя принос за бъдещето или изгубващ се в дебрите на забравата. Разказвам книгата, защото ми се струва толкова реалистична за нашата действителност. Всеки се бърка в живота на другия, като целта му е да направи „добро“, да не се „мъчи“ и да не прави неговите грешки. Но какво е животът без грешки? Че нали чрез грешките се учим най-добре, чрез опита ни. Защо още от малка възраст ни се набива в главата, че не бива да грешим, а като вече стигнем зрялата възраст ни е страх да взимаме решения, за да не сгрешим? Представете си колко прелестни неща ни се изплъзват от ръцете, защото се боим да не направим поредната грешка. Една реформаторка в образованието, М.Монтесори, е стигнала до този извод много отдавнa:
Уважавайте детето, дори когато греши, грешките са поправими – не е важно дали ще бъдат поправени веднага или след време. :)