Алина отдавна иска да пътува с влак. Не, че никога не е пътувала. Пътувала е, когато бе на две години и бяхме в Италия. Тогава се радва невероятно много. Помня, че като влакът тръгна се появи на лицето й една усмивка, която изказваше цялото щастие на света все едно се случва магия.
Тя обаче не помни. Аз й разказвам и показвам снимки, но тя ме пита какви емоции е изпитвала.
Освен това моята баба пътува много с влак. С Алина я посрещаме и изпращаме. Много пъти баба е искала да я вземе със себе си с влака и все е оставало за другия път.
Така преди две седмици идвахме до село на кръщене и ми мина идеята през главата, че вече имам толкова много отпуск, че мога да ходя, където реша и не е необходимо да броя дните, които ми остават. Така предложих на Алина тази седмица да хванем влака за село и да отидем при баба. Тя беше на върха на щастието.
В неделя се прибрахме от Смолян и с голямо вълнение стегнахме една раница, Алина ми обеща, че ще се опита да стане веднага, след като я събудя и легна да спи. На сутринта само й прошепнах, че е време за ставане и трябва да побързаме, за да не изпуснем влака. Алина отвори очи, разтърка ги и стана в 6 сутринта. По едно време тихо заплака със страх да не изпуснем влака, но я успокоих.
На гарата купих билети и се насочихме към перона. Кольо ни изпрати, настани ни в купето и потегли. Бяхме си купили билети със запазени места, а се оказа, че са ни дали билети в две съседни купета. За наш късмет, в купето имаше още две дечица, които пътуваха към Видин с мама и баба. При тях случаят бе същият. Явно системата си кара подред с номерата и си мисля, че или не може да се избират места, за да не се получава, че майка и дете трябва да се возят в две отделни купета, или на продавачката на билети й е по-удобно.
В крайна сметка, гледахме на децата да им е удобно и възрастните се местихме из цялото купе в различните игри на децата.
Алина много се забавлява. Викаха, когато приближаваше тунел. Показваха дърветата и р. Искър,която,за мое съжаление, приличаше на блато, но към самото дефиле имаше вид на пълноводна река, както я помня.
Показах на Алина белите скали, които в моите спомени бяха по-бели и много по-големи:)
За щастие, още я има и една много малка къщичка в скалите, до която само алпинисти могат да стигнат. Показахме я на децата. Те много се зарадваха.
После децата се поуспокоиха. Тогава аз се пренесох в моето детство. Не бях се качвала в този влак 20 години. Помня как в повечето случаи дядо ме взимаше от София в началото на лятото и се качвахме на влака за село. Най-много обичах, като минавахме през Искърското дефиле, защото дядо ми разказваше истории за скалите, за селата, за посевите кое каква култура е, как се обработва, за да стане хляб, олио и т.н. Помня как за Враца ми обясняваше, че има Зли дол, мисля, че така се казваше, откъдето наводнявал града и имаше и легенда, но не я помня. Помня как обичах да отварям прозореца в коридора и вятърът да брули косата ми или пък на завой да гледам локомотива. Имам прекрасни спомени от моето детство и много ми се иска Алина да се докосне до частица от тази магия, докато все още може и има до кого да се пътува за село.
Слязохме на гарата, баба ни посрещна и тя бе единствената посрещачка, а едно време тази гара гъмжеше от хора.. Както и другите, които задминахме, а сега са руини..
Предстои ни връщане с влака и Алина отново се вълнува. Надявам се тези вълнения да ги запомни и един ден да си спомня с умиление, че е пътувала с влак към своята прабаба.