Подготовка на трансплантацията, година по-късно

Днес преди година изживявах един малък ужас, защото, като се събудих не знаех дали ще се случи трансплантацията, понеже Никола бе ковид позитивен. В рамките на изминалите три дни ни бяха правили различни изследвания, консултации.. На обяд, отивайки към болницата да ни вземат поредните проби си взехме и раниците с нас, защото все още нищо не се знаеше. Дори тогава видяхме една група българи, предвождани от Еми. В онзи момент ми бе толкова мила тази среща, защото макар, че не познавах тези хора, то самото усещане, че за кратко съм сред сънародници ми даде и сила. Да знаете, родината си е родина, носталгията си е носталгия :)

Като приключиха изследванията по обяд едната сестра се обърна към мен и ми каза " Bonne courage". Тогава ни стана ясно, че трансплантация ще има. Аз лично не успях да се зарадвам. Вероятно, защото осъзнах, че това, което сме тръгнали да правим ще се случи наистина. Цялата почти две годишна подготовка бе на финалната права.

Качихме се в отделението по трансплантации, но оттам ни посъветваха да не ни приемат още, защото като влезем няма да може да излезем. По-следобедно да сме се върнали около 16:00-17:00.

Върнахме се в квартирата. Чухме се с родителите ни, с Алинка и си поседяхме. Беше ни притеснено, че и Алинка е с ковид, а ние не сме там.

Спомням си, че като се разделяхме с Никола в болницата ми стана много мъчно, но това бе напълно нормално. Щеше да е съвсем друго, ако той не бе позитивен, защото съпрузите ги настанявали в една стая, а сега щяхме да сме разделени вероятно до края на престоя ни, както и така стана.

Сестрата, която ме посрещна бе невероятно мила, обясняваща какво ще ми правят, какви проби ще вземат, какво е нужно да направя, как да се подготвя. Всичко, което ме очакваше в следващите дванадесет часа ми резюмира в няколко минути. Дори ми предложи, ако от вълнение не мога да заспя да поискам лекарство от групата на диазепамите, за да мога поне малко да си отпочина.

В 20:00 ми донесоха вечерята, която бях готова да си изям цялата, дори си говорехме по телефона с Никола, когато влезе сестрата от нощната смяна и ми взе подноса. Беше много смешно, но тя сподели, че не бива толкова много да ям. Тази бе същата сестра, която не ми даде да ям и следващата вечер и по милост получих едно кисело млечице, но тя сподели и съображенията й какви са.

Вече съм споделяла преди година как точно се случиха нещата. Няма да се повтарям, но този момент за мен е като моментът, в който човек се жени или ражда, или разбира, че очаква дете, или че е болен.. все живото-обръщащи ситуации, които ги помни в такива подробности сякаш са се случили вчера. Помнят се и все имам желание да споделям, защото съм щастлива, че този момент се случи в моя живот и имах късмета, щастието и благословията да избегна още много повече страдания, които са възможни.

Аз се вълнувам, че остават броени часове до момента, в който получих моя шанс за нов живот. Вълнувам се, че този момент ще го споделя с любимите ми хора, щастлива съм, че в семейството ни продължават да се случват чудеса и сме здрави. Щастлива съм, че днес е Илинден и вярвам, че все хубави събития ни предстоят.

А снимката.. това бе моята гледка цели осем дни. Красота 💚