Пътувам си във влака от Казабланка до Маракеш. Пиша си пътеписите и се радвам на възможността да пътувам и да издържа на умората. Радвам се, че съм здравословно способна да съм тук. След това решавам да отворя фейсбук, защото няколко дни не съм го проверявала. Между другото фейсбук не е забранен в Мароко. Та, попадам на поста на една майка, чието детенце е болно, много болно, вече 17 години. Попадала съм на коментарите на тази майка в групата за недоносените деца. Винаги ми е правило впечатление коментарите й колко са ерудирани откъм знания за възможни усложнения, както и че е малко по-остра или просто си казва нещата, както са. Прочетох историята на Ина Маринова. Някакви доноси, някакви клевети, разказва за дъщеря си, която обича безкрайно много, въпреки трудностите и накрая се разплаквам, когато казва, че се моли детето й да си отиде преди нея. Плача със сълзи, плача с ужасна болка в душата, защото това е най-ужасната мисъл, защото светът не трябва да е построен така, защото шибаната ни държава не трябва да принуждава майки да се молят децата им да си отидат първи, защото ги е страх какво ще се случи след тях. Това не бива да се случва...
Аз можех да съм една от тези майки, но изкарах огромен късмет или бях благословена. Моето дете оздравя.
Трябва да сме обединени за доброто на децата ни, всяко дете има чувства, всяко дете има нужда от любов.
Нека бъдем заедно и не се делим!