Преди цели шест години на днешния ден аз реших да кажа официално "Да" на моя съпруг. Вече шест години сме женени и мога да споделя, че чувството е неописуемо. За този период ни се случиха безброй събития. Някои от тях бяха най-щастливите ни моменти, други - попарваха ни като сутрешна слана. И въпреки всички бури и урагани в нашия живот, ние двамата винаги стояхме и продължаваме да стоим един до друг, хванати за ръце, подкрепящи се.
Тази вечер излязохме на вечеря. Говорихме си за изминалото време, за това кой как е порастнал през тези шест години, как сме си били опора, как сме си помагали в трудни за нас моменти.
И аз си мисля. Мисля си, че без да обърна внимание на личностното си развитие щях все още да смятам, че щом Никола не постъпва като мен, то той не го прави правилно. Или може би, ако му се разсърдех, щях да очаквам да знае какво ми е, вместо да му кажа какво чувствам. Или пък просто да се разкрещя, ако премълчавам дълго време нещо и едно щракване някъде да подпали фитила.
Мисля си, че за тези шест години аз пораснах много. Порастнах, за да мога да бъда пълноценен партньор, да мога да виждам и чувам съпруга ми, да го подкрепям и да го уважавам.
Тези шест години ме научиха на търпение, дадоха ми радост, щастие, благоденствие, показаха ми как всичко е безгранично, щом налице е любовта.
Продължавам да се уча и ни пожелавам още дълги години да се учим заедно.