Нашата луда морска почивка, лято 2020

За поредна година бяхме решили да почиваме през лятото в Гърция. После.. на всички е известно какво стана после. Ние до последно не си отлагахме резервациите, тъй като всичко се менеше ден за ден. Обаче, когато останаха задължителни PCR тестовете решихме, че може би е време да се огледаме за нещо на нашето море. Определено не искахме да сме част от бетономорието, въпреки че намерих наистина страхотни апартаменти за около 30 лв. нощувката. Продължихме да търсим информация и така попаднахме на едни бунгала със страхотни отзиви и снимки. Направихме резервация, платихме на сляпо и се надявахме наистина да си заслужава. Пусто, обаче на сърцето ми тежеше, че само пет дни ще имам досег до морската вода.. Така се роди и идеята да опитаме на палатка. Речено и сторено. Взехме една палатка на приятели, екипирахме се и потеглихме за един уикенд, за да разберем дали този начин на почивка е нашият.

Оказа се, че ни харесва да имаме досег до природата, да спим под звездите, да ставаме и лягаме до морето. Тъй като бяхме за две нощувки бяхме решили да не взимаме с нас и посуда за готвене. Имах опасения, че ще е много топло  в палатката, но под сянката на гората беше много уютно и прохладно, дори на моменти хладно.

Така, след като се прибрахме в София решихме, че ще се екипираме с необходимото оборудване, за да може да направим една истинска почивка на морето. Първо си намерихме къмпинг, който да ни харесва, след това разбрахме, че за да ни е удобно в палатката трябва да е поне за двоен брой хора на нашия, т.е. ние сме трима и е хубаво палатката ни да е поне за 6 човека. Наши познати ни дадоха наистина ползотворни съвети, накупихме всичко необходимо, което сметнахме и направихме резервация за къмпинга. Денят дойде, натоварихме багажа, колата клекна и потеглихме сутринта към морето. Попътувахме доста, докато стигнем до къмпинга. Доколкото разбрах това е третият му сезон и бяхме приятно изненадани, като видяхме каква красота е той. Още с идването ни бяхме известени с правилата, с които ние се бяхме запознали предварително и заради които идвахме и тайно се надявахме да се спазват. :)

Чисто, подредено с пространство за всичко и се започна голямото ни разтоварване и най-вече разпъването на палатката. За първи път разпъване в напичащото слънце мисля, че Никола се справи блестящо. Бързо сложихме леглата, разпънахме дюшеците, подредих кухненската част, опънахме навеса и бяхме готови за плаж. Излизайки от къмпинга има път за пресичане и бяхме на плажа. Плажът бе огромен. В последствие разбрахме, че това е най-дългата плажна ивица на нашето море. Морето беше бурно, като още от края на юли бе такова, но можехме да влезем да си намокрим краката. Алина беше на седмото небе, защото с баща й скачаха във вълните на брега. Така се задвижиха дните един след друг в абсолютно блажено състояние, любувайки се на хубавото време, насладата да съм със семейството ми, кратки разходки, морски игри, пясъчни кули, пясъчки замъци, русалки, покрити с пясък, гмуркане с и без очила, събиране на мидички, рапанчета, спасяване на мидички, изхвърлени от водата, копаене на дупки в пясъка за игра, за разхлада, играене на карти, на уно, на влакове, спане на плажа, ядене на сладолед, хапване на прясна рибка, дуелиране с чадъри и пак гмуркане и плацикане. :)

Алина се отпусна да плува. За мой ужас и гордост на татко й се хвърляше във водата без плувки, потапяше си лицето във водата, гмуркаше се... все неща, които ме караха да настръхвам не само от страх, но и от гордост, че имам толкова безстрашно дете, което не се страхува да опитва нещо ново и да се наслаждава на детството си.

Така неусетно мина времето ни на къмпинга и дойде време да се насочим към запазените бунгала на Арапя. Въобще не ни се тръгваше, защото ни харесваше, даже подхвърлих на Никола да прежалим дадените пари и да си останем да се наслаждаваме на блаженството ни, но той не го прие сериозно, а след като стигнахме до крайната точка Арапя се чудеше защо не съм настояла повече да останем на къмпинга. :)

Опаковането на палатката и събирането на багажа се случи сравнително бързо и преди обяд се насочихме към южното ни Черноморие. В Бургас спряхме да обядваме и продължихме надолу. Колкото по-надолу слизахме, толкова повече бетонни постройки виждахме, приличащи на палати и замъци. Гледайки целият този бетон ми ставаше едно тъжно на душата, помнейки от детството ми как всичко бе зелено и морето се виждаше дори от стария път. Сега това бе невъзможно, защото на преден план изникваха едни сериозно високи сгради, които препречваха морската гледка, докато пътувахме. Стигнахме до Арапя, настанихме се, бунгалото в интерес на истината ни беше хубаво, чистичко и след ремонт. Имаше абсолючно всичко необходимо и бе близо до плажа. Алинка веднага си намери приятелчета, с които до късно си играеха. Оправихме багажа много по-бързо от къмпинга и се отправихме към плажа да го видим. Това, което видяхме силно ни разочарова и веднага започнахме да съжаляваме, че не сме останали на север. Самото място като природа е прекрасно. Проблемът за нас идваше от прекалено многото хора. Плажът е малък, а имаше страшно много хора. Имаше страшно голяма леглова база, поне за няколко хиляди души, а това малко и китно плажче не можеше да побере толкова хора. И си личеше - водата бе мътна и мръсна. Видимо масово на хората не им пречеше, защото водата бе пълна с хора. Рано сутрин бе чисто, но около 10 сутринта вече водата ставаше мръсна. Успяхме да издържим два дни, в които Алина влезе веднъж във водата с баща й и след това си потърсихме съседни плажове. Попаднахме на Оазис плажа, който се намира в близост до Лозенец. Самият плаж е много хубав и широк, но е заобиколен от огромни хотели, които създават впечатлението, че плажът е частна собственост, което не е далеч от истината. Плажните чадъри на хотелите са почти на цялото пространство на плажа, а свободната зона е малка. И въпреки това имаше място, поради простата причина, че не е много посещаван на свободната зона. Водата бе чиста и бистра и през останалите дни изкарвахме там времето ни в игри, плацикане, гмуркане, хапване и спане. Силно впечатление ми направи разстоянието от плажа до паркинга, като самото разстояние бе не повече от 200 метра, но се минаваше между  хотелите. Там въздухът спираше и се усещаше адската жега. За тези 200 метра на мен ми прилошаваше. И мислейки си за целият този бетон на нашето море се чудя за какво ни е и какви са тези хора, които отиват на море, за да стоят на басейн, вместо да се потопят в морската вода.. Разни хора, разни идеали...

Разходихме се до Царево няколко пъти, като се оказа голямо и много хубаво градче, пълно с хора. Дори едната вечер имаше някакво събитие на площада и деца изнасяха представления - танцуваха и пееха. Бяха се струпали доста хора и се забавляваха. Като цяло улиците бяха препълнени от хора, времето беше спряло и никой не мислеше за никакви болести и зарази. Наслаждаваха се максимално на почивката си. Ядохме домашен сладолед, гонихме се, снимахме се артистично и Алина се опитваше да саботира снимките, но пък от дефекта се получи невероятен ефектен спомен :)

С наближаването на края на август хората малко се разотидоха и водата на Арапя стана чиста. Ето защо последният ни ден го изкарахме на плажа в чистата вода. Взехме си довиждане с морето с нагласата следващата година да се върнем на къмпинга за по-дълго време, като на място си направихме и списък с нещата, които ще са ни необходими, за да ни е по-уютно и комфортно, а в София се прибрахме с чувство за пълнота, щастие и единност.