Моля се душата ти да е свободна вече..

Днес ми се наложи да обясня на Алина, че моята леля вече е отишла на небето. Алина отиде до прозореца, погледна към небето и попита какво да направи, за да върне баба Соня отново при нас. Разговорът бе труден, но неизбежен. По свое му мисля, че Алина разбра и й стана мъчно.

Не за първи път съм говорила с Алина за смъртта, но това е първият път в съзнателния й живот вече да го няма човек, с който тя е близка.
Те двете имаха специална връзка. Леля винаги й угаждаше с нейния мил глас. Алина обичаше да я вика в двора и да я моли да й прави чайче и печена филийка с кашкавал, да рисуват по земята с тебешири, да рисуват с моливи, Алина й разказваше за детската градина, за балета, за приятелите й с онази детска чистота и искрено вълнение, на което са способни само децата. А леля слушаше и се радваше. За нея Алина бе внучето, което й липсваше.
С леля много сме си говорили за живота. Разказвала ми е за миналото си, за нещата, които я притесняват, какво й тежи. Дъщеря й много й липсваше, много сме си и говорили на тази тема.
Онзи ден, в събота тя излезе в двора. Цялата подпухнала от лекарствата, които пиеше. Поговорихме си отново и тя се разплака, зачуди се дали ще доживее до края на годината и се разплака. Поуспокоих я колкото можах и малко се разсея с Алина. След това ме помоли за компоти, че тя е изпила всичките си компоти, а има горчив вкус в устата. Дадох й доста и й казах, че още ще й дам, като ги изпие.
Пита ме дали мога да ям риба. Казах й, че хапвам и тя ми изкара един голям замразен шаран. Викам й, че е голям, а тя каза да събера и нашите, да го напълня и да ядем всички заедно. Ще го направя, лельо. Ще ги събера.

Преди двадесетина години имаше здравословни проблеми и по чудо остана жива - лекарска грешка. Но ракът я съсипа. Или може би тя вече се бе уморила да живее в това човешко тяло, толкова отслабнало, че нейната душа не успя да го приеме и превъзмогне.
Когато аз се разболях сме си говорили за болестите ни, за това колко много неща не бива да ядем. Тя с черния дроб, аз с бъбреците. Жалвахме се една на друга.

Винаги ми е казвала, че една жена трябва да има брак, за да има закрила и да е обезпечена. Каквото е на единия да е и на другия. А не празни обещания. Ако се стигне до тези обещания пиши го бегал. Хора се развеждат, никой не знае какво ще е след няколко години, но брак трябва да има. Такива бяха нейните разбирания. Това ми го каза и онзи ден. Беше й тежко за нейни семейни неразбории.

Умишлено или не, израстнах обременена от фамилни взаимоотношения и това едва ли не кой какъв е - добър, лош. И от личен опит мога да кажа, че това е възможно най-опустошителното за едно дете. С болка мога да призная, че това е повлияло и на отношенията ми с леля ми през годините.
Съжалявам за много неща, болно ми е за много пропуснати усмивки.

Преди няколко години с нея се бяхме заговорили за смъртта и тя тогава сподели, че иска да я кремират, когато си отиде от тоя свят. Да заровят малко пепел някъде в двора, за да има къде да й сложат едно цвете, а останалото да разпръскат, за да е свободна.
Дано си свободна вече и да си намерила покоя, за който мечтаеше, лельо моя.