Животът е над всичко - Моят втори шанс

Една година от трансплантацията ми. Една пълна година от новия етап в моя живот. Една година нови моменти, припомняне на света, опознаване от страната на здрав човек, една година любов, една година пътешествия, една година споделеност със семейството ми, една година на сбъднали и сбъдващи се мечти.

Една година е много време, но и малко време. Дванадесет месеца, през които се настройвах към промените на тялото ми, качване на килограми, хормони, косопад, треперене на ръце и т.н., които са следствие на лекарствата. Чисто телесно в края на тези дванадесет месеца се уча отново да обичам тялото си, като подхождам с благодарност. Благодарност към света, че съм тук.

Тези дванадесет месеца ми дадоха възможност да изминавам километри на ден и да продължавам да имам енергия. Позволиха ми да вкуся всяка една кулинарна красота, да й се насладя и да знам, че вече не броя белтъчините. Спомням си, че на тримесечния преглед в Гренобъл на въпроса ми дали мога да пия чаша вино от време на време, тъй като към онзи момент пиех три вида антибиотици, лекарят реагира емоционално с думите:" No, no, no, no, lots of wine, lots of wine", сякаш това бе най-естественото нещо, което да правя. Французи, какво да ги правиш :)

През тези дванадесет месеца усилено развивам моето ателие за ръчно-изработени изделия от епоксидна смола, правя планове, опитвам нови конфигурации и в момента правим голям ремонт, където ателието ми да бъде изцяло завършено.

Тази една година ми даде възможност да се виждам по-често с приятелите ми, да излизаме, да водя Алинка на гимнастика, да се разхождам в парка целогодишно, да започна да скачам на въже, да готвя, да чистя - не винаги ми е приятно, но не се уморявам :)

През тази една година празнувахме с Никола нашата десетгодишнина от сватбата ни. Бяхме заедно. Насладихме се на всяка една вкусотия и емоция, с която Италия ни дари. Както и преди съм споделяла неописуемо е чувството, когато знам, че мога да се храня, като всички останали хора.

Изминалите дванадесет месеца представляваха едно пет годишно наваксване на пропуснатите моменти, отложените моменти, загърбените мечти, разочарованите детски очи.

Тази една година ми даде възможност да се запозная със страхотни транспланирани хора, които също водят невероятно смислен начин на живот. Придобих представа за закостенялостта на здравната система и първоначалната ми надежда и мотивация, с които все още се боря и ще се боря, постепенно взимат друга насока. Насока, където системата работи... Но се случват изведнъж малки чудеса и някак тази надежда отново се засилва силно и някак много ми се иска тези чудеса да са ежедневие в родината ни...

През тази една година си взех довиждане и с мечти, които винаги са били големи, но не са за този ми живот. За да дойде нещо е нужно да бъде пуснато друго. Така вярвам.

Една година, изпълнена с щастие и любов, една година, изпълнена с притеснение и привикване към страничните ефекти и заболявания. Една година, наситена на емоции и спомени. Една година, през която съм здрава, здрава и пак  здрава. Една година, изпълнена със смисъл и страх да не пропилея шанса, който имам. В опити да живея така, както искам.

Една година, през която всяка сутрин съм отваряла очи с благодарност, че съм тук и съм здрава.

За мен това е моят рожден ден. Искам да празнувам, да празнувам живота, да празнувам моя любим съпруг, моята дъщеря, да празнувам, че съм благословена да имам приказно семейство, в което се обичаме много.

Една от още много години напред измина. Виждам се на 90 години, люлееща се на дървен стол пред верандата ни, моят съпруг е до мен, люлеещ се на неговия стол, хванати за ръце и споделяйки на внуци и правнуци каква калпазанка е била тяхната баба, като дете - как се е скатавала, за да си хапне шоколад и след това е имала шоколад по устата или как "уж" е заспивала на леглото ни, за да спим заедно, или как е измила с вода и гъба чисто новия ни телевизор, за да е чист, как е пишела в дневничето си, че няма да ме даде на смъртта и вярвам, че и благодарение на нея съм стигнала до тази преклонна възраст. Ще споделяме и нашите невероятни и авантюристични пътешествия, като как сме галили слон, как сме летели с парашут (поне аз искам;), как сме се излежавали лежерно върху белия пясък на приказен остров, а около нас сме гледали колибрита как летят, как сме яли азиатски вкусотии от улицата току-що изпържени и сготвени, или пък когато сме се смяли до спукване, защото някоя нахална маймуна е отмъкнала джапанката ми ( знам, че ще е моята :D), а Алинка отстрани с ужас и през смях крещи: "Мамоооо, джапанката тиииии", как сме карали ски по пистите на Алпите и какви големи снежни човеци сме правили (дано тогава има още сняг), как сме обиколили Европа с колелета и как сме обиколили света, и още, и още, и още... Списъкът е голям, мечтите са големи, силите за сбъдването им са големи и постепенно се случват.

Благодарна съм, благодаря и пак благодаря.

Днес навършвам една годинка

💚💚💚