Възпитавана съм да помагам и да не подминавам протегната ръка. Като бяхме малки майка ни е водела къде ли не да носи дрехи, храна, пари на нуждаещи се и понякога на не чак толкова нуждаещи се. Карала е татко да набива спирачки на колата, защото е видяла някой човек да бърка в кофи. Пазарувала е цели торби с храна за хора, просещи пред магазина. И с такъв пример възпитавана продължих и аз. Но си мисля, че поумнях. Пари на просяци не давам, а им пазарувам, защото не се знае дали парите са за тях или за шефа.
През годините съм помагала на различни хора по улиците и съм го забравяла. Но, когато станах майка явно майчиният ми инстинкт се засили, а пък вече имах досег с фейсбук групи за недоносени деца, а оттам хора публикуваха информация за дарителски кампании. Душата ми страдаше, като гледах болни деца, които още не разбрали за какво са на Земята и се борят за живота си.
Опитвала съм се да помагам с каквото мога в различните кампании и базари - с пари, с купуване или с предлагане на стока. Излишните неща на Алина веднага ги предлагах на някой търг. И така някакси все успявахме да съберем нужните пари за лечение на детенце. Най-много се радвам, като след време има и информация какво се случва с това дете, защото малко или много аз ги мисля тези деца, вероятно е така и с останалите дарители.
И последната година за най-огромно съжаление имаме две неуспешни кампании. Втората е от днес. Отиде си едно слънчево дете. Дете, за което трябваше да се събере една немалка сума, но точно преди месец успяхме да съберем почти същата сума за едно бебе и то за два-три дни. И през цялото време се надявах да успеем и за Мими.
Много предположения имам защо сумата не се събра толкова бързо, но са прекалено грозни и лично ме е срам дори да ги напиша..
И на фона на тежкото състояние на това слънчице за пореден път се завъртя показалката на държавата, за да покаже, че ние сме никой и може да ни мачка както си иска, връчвайки една фактура на майката за лечението на детето й, като по презюмпция децата ТРЯБВА да се лекуват БЕЗПЛАТНО!
И си мисля как може да има толкова жлъч, цинизъм, дебелокожие в онези 240 боклука, без извинение, и как спят нощем, знаейки как с действията си те умишлено УБИВАТ българския народ.
И си мисля, а се моля от дъното на душата ми кармата да съществува, за да може един ден цялата тази помия, която са изляли върху всеки един от нас, всяка една пролята сълза, за която са виновни да им се върне и да усетят болката, ужасяващата безизходица, страданието и безсилието, което всеки един родител изпитва, когато тръгва по трънливия път да се БОРИ за здравето на детето си. Нещо, което би трябвало да е най-естественото в една държава.
А Мими.. Моля се и вярвам, че е на много по-хубаво място, здрава и щастлива. Вярвам, че след смъртта животът е по-хубав. И се сещам за съня на моя братовчед, когато сънувал леля и й обяснявал, че тя е починала, че сме били на погребението й, че страдаме и плачем за нея, а тя не вярвала и му отговорила "Аз съм си много добре, не се занимавайте с глупости!"..
Най-искрени съболезнования на цялото семейство и близки на Мими. Имайте сила и вяра, за да продължите напред..