Maktub

Мактуб { مكتوب } - нещо, което е написано, буквално и преносно.

Обичам арабския език, обичам арабската култура, обичам арабската храна. Обичам арабския свят. Той е част от моята същност, от моето цяло. Тази част в мен е хранеща душата ми, пълнеща я с радост, щастие и усмивки.

Детството ми мина в арабския свят. Като дете аз не виждах трудностите, пред които са се сблъсквали родителите ми. В мен остана любовта към арабското. Липсваше ми, когато се прибрахме в България. Сякаш моят корен бе разцепен на две - когато съм в България да мечтая за арабското, а когато съм там да мечтая за България. Една лутаща се душа.

Знаех, че искам да уча арабистика един ден. Исках да го науча хубаво този език, за да усетя отново магията на арабския свят. Да видя красотата му и почувствам пясъка между пръстите си над онова жарко слънце.

Помня една от първите ми лекции по обща култура в университета, не помня името на дисциплината, но помня преподавателката ми, която за мен бе, като едно божество, събрало в себе си красотата, интелигентността и нежността в едно. Името й е д-р Галя Евстатиева, може би вече титлата й е друга, не знам. Та, тя помоли всеки един от нас да представи с няколко думи какво за него е арабският свят. Колегите споделяха и когато дойде моят ред аз казах, че за мен арабският свят е врата към невероятни красоти, арабската култура е изящество, богатство, арабската музика е прекрасна и аз изключително много обичам всичко това. Помня нейния смаян поглед от думите ми и искрено ми пожела това положително отношение да го запазя през всичките години обучение, които ми предстояха.

Помня как с нея изучавахме превода на една песен на Амр Диаб. Любимата ми негова песен - Habibi ya nour el ein. Аз знаех текста и с такова удоволствие си я пеех в аудиторията. Песен, заради която моите родители през 1999г. са обикаляли арабските пазари да намерят кой пее тази песен, защото аз исках само негов албум за подарък. Майка ми, изтъпанчила се на пазарите, пеела "хабиби, хабиби, хабиби, йа нуур ел-айн".. И я получих тази касетка, знаех и автора.

С течение на годините пътят ми ме отдели от арабския език и всичко арабско. Вече не работя в среда, където се говори езикът. В малкото време, в което съм говорила е било в Йордания и Мароко. В годините останах с усещането, че съм забравила всичко, езиковата бариера се появи и само наум си говорех някакви по-просто изрази, за да си спомня как звучеше този красив език.

До сега.. моя позната ми сподели, че има платформа, в която може да се говори с носители на езика и да се упражняваш. И за моя огромна изненада аз говорих 30 минути на арабски без да се притеснявам, че от другата страна ще ме осъдят или ще се отнесат отрицателно, поради факта, че съм забравила езика. Отново се появи онова забравено чувство за изпълване, за щастие, за цялост, за усещане, че коренът ми е тук и аз се грижа за цялостта му. За тази част, която в годините я бях загърбила. Щастлива съм, че се докосвам до това, което обичам.

Мактуб - бях забравила любимата си дума в арабския език. Тази дума я знам още преди да науча езика, неговите правила и история. Тази дума събира в себе си цялото мен, цялата моя същност, цялата моя страст и носталгия към арабското. Нещо, което е написано да се случи.. в живота.. в съдбата.. Писано е да обичам две култури по своя начин, да избирам най-красивото и да му се наслаждавам.

Учим децата ни да опитват нови неща, да рискуват, да грешат и отново да стават и продължават, но не е ли най-хубаво да им даваме този пример - да опитваме всичко, от което се боим. Това е най-хубавият пример.

Мактуб - в тази дума е цялата моя вселена.