Цената на живота

По различни поводи винаги си пожелаваме да сме здрави, да живеем дълги години и да имаме спокойни старини, но нито един от нас не знае колко му е отредено – дали ще доживее до старини или ще си отиде така внезапно.

Замислих се кой е „по-благословен“ – болният, който знае колко му остава или този, който си отиде бързо. Болният преосмисля живота си малко, след като разбере тежката диагноза. Започва да обръща внимание на стойностните неща около нас, а именно семейство, близки, приятели, природа. Започва да забелязва залезът, листата на дърветата – дали е пролет и дървото е напъпило или пък идва есента и листата се превръщат в злато. Започва да обръща внимание на хората, които са около него или минават покрай него дали изглеждат щастливи или са намръщени. Започва да пътува и да опознава все повече света около него. Все на вид дребни неща, които обаче се оказват най-стойностните състояния в нашия живот.

Аз възприемам този вид метаморфоза като Втори живот, като шанс да променя предишния ми работохоличен начин на живот, в който работата беше издигната на пиедестал и пропусках важни моменти.

Но какво се случва с тези хора, които нямат този „късмет“. С хората, които вчера са се смяли от сърце с любимия човек или по-лошо – да са се скарали и изведнъж вече този човек го няма. Този човек няма възможността за това „прераждане“. Няма възможност да преосмисли живота си, няма възможност да дарява любов на близките си, това му е отнето. По-пагубното е, когато този човек е млад и е в разцвета на силите си. Когато, отивайки си, „взима“ със себе си и още няколко живота, тъй като те след него не виждат смисъл да живеят. И започвам да се чудя каква е причината. Та този човек не е успял да остави нищо след себе си, най-малко да напомня за него, когато го няма. Този човек е можел да помогне с действията си за в бъдеще на много други хора, на никого не е навредил или ранил.

Или още по-трагичното, поне за мен – да си отиде бебе/ дете от този свят. Нищо никому не направило/наранило. Невинно създание, което с появата си на тази земя се бори за живота си неуспешно понякога.

На коя Сила й е необходимо да взима млади животи и да ги лишава от всички прекрасни моменти на тази земя? Каква е причината да не може да се спази общоприетото правило „да доживееш до старини“?

Или, когато отидеш на работа, искаш да помогнеш на някого, а се оказваш прострелян и лекарите започват да те спасяват. Когато се възстановиш, най-вероятно ще преосмислиш живота си и ще се опиташ да започнеш да виждаш „маловажните“ неща около теб, защото тогава се оценява какво е можело да се загуби.

При този вид загуби никога не се има предвид нещо материално. Винаги са хора, хора и пак хора, защото няма нищо по-важно от човешките взаимоотношения. И когато повечето хора го осъзнаят, то може би няма да е нужно да се стига до болестни или злополучни моменти, за да разберем, че цената на живота е безкрайно и безмерно скъпа, че никога не може да се напреварваме с живота, не бива да го обезценяваме и да разчитаме, че от само себе си нещата ще се подредят. Ние сме тези, които трябва да променим поведението си към хората днес, да бъдем по-добри и човечни, защото утре, та дори следобед или довечера не знаем какво ни чака. А какво по-хубаво от това да знаем, че от нас зависи да променим живота си към хубаво, да се усмихваме повече, да казваме на тези, които обичаме, че ги обичаме, да изговорим всичко, което сме таили дълги години наред, за да започнем на чисто, да планираме да отидем на места, за които все не е стигало времето или средствата, да се обадим на човек, на който отдавна искаме, но ни е било неудобно, защото е минало много време. Времето тик така и то не в наша полза, така че едно нещо да направите днес би допринесло към промяната.