Летище.. Всеки прави различни асоциации, като се намира на летище, тъй като ги свързва с преживявания, които е изживял.

Моята асоциация за летището е емоция. До скоро бе тъжна емоция, защото като отивах на летище гърлото ме задушаваше. Задушаваше ме, като виждах хора, които видимо отдавна не са се виждали и плачеха и се прегръщаха. Задушаваше ме, когато се прибирахме от Мароко и в самолета зад мен видях една жена, чиято емоция се изписа на лицето й, когато кацнахме на българска земя и очите й се напълниха със сълзи.

Задушаваше ме, защото помня колко много пъти ние със семейството ми сме пътували и летището е било мястото, което ни е разделяло с близките ни, които са оставали в България и съм осъзнавала, че ще ги видя след много време. Тогава нямаше интернет.

Летището бе и място, където отново да плачем, когато се прибирахме. Плачехме от мъка, че не сме виждали близките ни. Някакси не акцентирах върху щастието, че ги виждам, а върху това, че не съм ги виждала.

Като казвам, че сме плачели не си представяйте реки от сълзи, а точно обратното - тиха вътрешна болка, която си оставаше вътре.

Отраснала съм извън България и носталгията ми бе силна, макар и по детски. Може би това бе и една от причините да не емигрирам със съпруга ми, а да си останем в България. А и усещането ми за летището сигурно е повлияло на подсъзнателно ниво или летището е било събирателно за мъката, която винаги ме е съпровождала.

След това срещнах Никола, който обича да пътува като мен и непрекъснато правим планове за следващото ни пътуване зад граница и летището за мен вече е място, което ни дава необятни възможности за откриване чудесата на света и ни остават незабравими спомени. Благодарение на летището аз виждам света и след това се връщам у дома :)

Сега брат ми със семейството си също живеят извън България и ние всеки път сме в очакване на тяхното пристигане на летището.

И ще чакам следващото им пристигане, за да се радваме един на друг и да разказват за приказния свят, който са видели :)