Краят на една надежда

Миналата седмица се навършиха две години, откакто бяхме включени в регистъра за осиновяване на деца. Само най-близките ни знаеха, че сме подали документи, тъй като това е нещо лично. Реших да споделя, поради ред причини, едната, от които е да дам гласност на нещо, което съществува сякаш паралелно в нашия идеален живот.

Когато разбрах за болестта ми не можех да се успокоя от мисълта, че всяка бременност би означавала смъртна опасност за мен и плода. Ходех при какви ли не лекари, чаках с месеци за преглед с надеждата да ми кажат: "Да, давай, ние ще те пазим". На последното място, където отидох ми бе казано от един невероятен лекар, който е магьосник при проблемни бременности, да си гледам живота, детето и да не се вкарвам в неща, които никой на този свят не може да предвиди.

Трудно свикнах с идеята, че е това, че няма да имаме други деца, при положение, че планувахме да са три. След поредните месеци на чудене се осмелих да подхвърля на Никола идеята за осиновяване. Минаха и много месеци, докато и двамата сме напълно сигурни в действията си. Разбира се, след като съобщихме на родителите ни те бяха в шок, опитваха се да ни разубедят, сърдеха се. В крайна сметка имаше едно мълчаливо съгласие, което реално нас не ни бъркаше, защото знаехме, че ако се появи малкото човече те ще са твърдо зад нас.

Процедурата за вписване в регистъра отне малко повече време. Един наръч с документи трябваше да се подготви и за двама ни, след това имахме среща със социални работници, които ни обясняваха какъв е процесът, както и ни дадоха и координати на директора на агенцията, в случай, че ние се усъмним в корупционни схеми.

Отидохме и на училище за осиновители, няколко уикенда подред. Там срещнахме пъстрота от хора, всеки със своите си проблеми, подбуди и недостатъци. Ние там бяхме единствените с биологично дете. Дори първият ден се запитах какво въобще правим там, но с Никола преценихме, че там ни е мястото.

Междувременно течеше проверката на двама ни, разказвахме за семействата ни, работа, бяха нужни препоръки от приятели (хора, безкрайно ви благодаря) и документи, които вече съм забравила.

Информацията, която научихме на този курс ни остави стъписани и ни затвърди решението, че сме на правилното място. В тази връзка, чудили ли сте се защо бебетата в институциите никога не плачат? Отговорът е, защото те много бързо разбират, че и колкото и да викат няма кой да дойде... Може би и затова се появиха и приемните семейства, като идеята е все пак изоставеното дете да знае, че може да разчита на някого... А знаете ли, че в България е позволено да се разсинови едно дете? Аз бях потресена, като го разбрах. Това е човешко същество, а не куче или коте. Получаваш привилегията да осиновиш дете, поживявате известно време заедно, решаваш, че това не е за теб и го връщаш оттам, откъдето си го взел. Ужас!

България е една от страните с дискриминационни практики. Тук имаш право да кажеш какво дете искаш - бяло, черно, русо, чернокосо, български, турски, цигански произход, има и термин "без характерни ромски черти". Хубавото поне е, че не избират дете за семейството, а семейство за детето.

Нашите изисквания бяха да е бебе до годинка, здраво. Тогава нашият социален работник ни уведоми, че може да ни дадат и черно детенце, като обясни, че е практика чернокожи бежанци да забременяват девойка от малцинството с идеята да получат документи, но междувременно ги депортират, а девойката, изправена пред действителността да се бори сама изоставя детето. И с ред други случаи се сблъскахме, тежки, трудни и тъжни.

Малко статистика да споделя - осиновителите преди две години бяхме около 2000 души. Децата за осиновяване също бяха горе-долу тази бройка. Ще кажете "супер". Да, ама не. Мнозинството хора искаме бебета до 3 години, които са голям кът. Останалите деца около 1700 за тогава са над 5-6 годишна възраст до 18г., както и деца със заболявания, специални потребности и т.н.

Ние лично в първоначалната си молба бяхме посочили, че искаме дете, на което не се налага оперативно лечение. Смятам, че много бързо щяхме да получим заветното писмо. Обаче след това размислих. До две годишната възраст на Алина не знаехме на кой свят сме, заради преждевременното раждане, киста в мозъка и лошите прогнози, а тя нямаше нужда от операция. Представяйки си, че може би ще мина целият този ад отново си казах, че няма да мога. Затова и променихме молбата.

Защо разказвам всичко това? За да споделя нещо лично, както и да обърна малко внимание, че там има едни деца, които са лишени буквално от емоции, близост, топлина, подкрепа, вяра в себе си и нормален старт в живота, в сравнение с другите деца. Обръщам внимание, защото има много домове, които приемат помощи, има коледни каузи, където можеш да изпратиш на конкретно дете нещо, от което има нужда или за което мечтае. Един малък жест от теб може да е светът за това дете. Така че те насърчавам да потърсиш и да дариш, защото ако всеки един от нас, като общество направи по нещо малко, то тези деца, голяма част от тях вече не толкова деца, биха усетили какво е да има насочено положително внимание и отношение към тях и да знаят, че са пълноправна част от това наше общество.

А ние, ние взехме трудно решението да не подновим регистрацията ни, която важи две години. Уви, моето влошено здравословно състояние не позволява в този момент каквито и да било грижи за още едно човече, колкото и да ми се иска. Оставам с надеждата за по-добри дни в бъдеще, за да може и нашето семейство да се увеличи с още един член и ако е писано някъде там, то да празнуваме "Щъркелов ден"( денят, в който детето е осиновено и вече има официално семейство).