Казабланка - отминала младост с вкус на помпозност

След като сутринта станахме, закусихме поредната вкусна закуска в рияда ни във Фес, стегнахме багажа, взехме си довиждане с всички от рияда и потеглихме към ЖП гарата. Нур ни сподели, че таксито трябва да ни струва около 20 дирхама. Ние пък решихме този път да искаме ни да включат апарата. Оказа се, че момчето, на което се спряхме си включва апарата и не се пазари предварително. Споделих му, че той е първият, на когото попадаме да пуска апарата. Той каза, че обича да е праволинеен, а не да криволичи. Има си апарат, пуска си го. Много бързо ни откара до гарата. Наснимах малко от колата, като минавахме през новия Фес. Оставихме му бакшиш и се запътихме за няколко снимки преди да се качим на влака.


Оказа се, че не пускат на перона преди да дойде време за влака. Освен това проверяват кой минава. Бях втрещена, когато един огромен "мъж" ме предреди и не само, че ме предреди, но избута и жената пред мен, за да мине първи. Точно тогава това толкова много ме жегна, че се разговорих на висок тон. Но там си и остана.
Обадихме се на Алинка да й покажем влака и портокаловите дръвчета по пероните. Самата гара бе семпла, но красива и приятна.

Ние бяхме в първа класа. Каква е основната разлика в двете класи, освен цената и че във втора класа не си запазваш място - в първа класа седалките са в купета, а във втора целият вагон е на едно. Предполагам нямат музика, докато ние имахме. Също така минава стюард с количка със сладки, кафе, снаксове и предлага. Не знам дали минава и във втора класа. Реално в рияда ни посъветваха да си купим билети в първа класа.
В нашето купе седнаха още една семейна двойка американци от Ню Йорк, както и две девойки, които не разбрах от къде са. Говореха френски, а едната от тях говореше и арабски.
Влакът потегли малко след 09:35, разглеждахме природата, архитектурата. Минахме през Мекнес, Рабат, като видяхме един голям мост и на влизане на гарата на Рабат и на излизане минахме през тунел. Като минахме тунела градът вече бе далеч и не успяхме да погледнем поне малко що за град е столицата.

Пристигнахме малко преди два следобед в Казабланка.
Самата гара я реконструират или строят в момента, така че навсякъде имаше излят бетон, хвърчащи найлони. Излизайки от гарата има табела, която обозначава на къде да тръгнеш за такси. Ние тръгнахме след хората, за да ни изведат към изхода. Нашият хотел трябваше да бъде на 900 м от гарата. На изхода пред нас се рязкри красива градинка с дръвчета и цветя, красив и нов трамвай и ние бяхме “Оле, тук трябва да е прекрасно”.

Хотелът ни се виждаше от там, където бяхме. Бяхме резервирали стая в Al-Walid. Пресякохме и влязохме. Девойката на рецепция бе любезна и може би една идея неопитна. Регистрирахме се, пак попълнихме бланката за професия, от къде идваме и за къде пътуваме и т.н.

Разбрахме, че за да отидем към джамия Хасан Втори трябва да се качим на трамвай 5 и след това да повървим пеша.
Разтоварихме багажа и решихме, че ще се разходим.

Трябваше да намерим банка, в която да обменим пари, тъй като в рияда ни в Маракеш не можеше да се плаща с карта.
Започнахме да влизаме от банка в банка, виждахме различни курсове, което бе странно. Но най-странното бе, че не искат да ни развалят 500 еврова банкнота и да ни обменят по-малко. В последната банка аз направих изказване как може да са банка, а да не могат да върнат ресто, стигнахме до вратата и те ни извикаха обратно и ни обмениха това, което искахме.
Продължихме нашата разходка да си търсим местенце за обяд. Бяхме набелязали едно, но нещо не го намирахме или по-скоро се намираше в сърцето на открития пазар, където се носеха какви ли не миризми. Решихме, че не държим точно там да ядем, затова като видяхме друго заведение, на което бяхме попадали в TripAdvisor се ориентирахме натам.
Взехме си мароканска салата, пастила с ориз, което е нещо като нашите кори за баница, увити около ориз и запържени/ запечени.

Имаше и хариса, така че бяха и пикантни. Взехме си и тажин с кюфтенца, който бе много вкусен.
Нападнахме храната, защото бяхме мъртво гладни. На съседната маса имаше един тъмнокож мъж, чийто телефон се раззвъня и той започна да говори на висок тон. Само повтаряше, че е невъзможно, не може и това примерно 20 минути. Накрая каза, че той е италианец и другият не го разбира. И аз бях буквално с паднало чене. Нямаше нищо италианско в него :)
Вътре самата обстановка бе приятна, с опит да има дървени орнаменти.

Сметката не помня колко ни излезе, но беше средна цена за Мароко.
Като излязохме решихме, че ще продължим пеша към джамията и потеглихме. Бяхме стигнали до началото на Стария град и беше ужасно. Навсякъде хора, викат, блъскат, продават разни неща, прекалено силна глъчка, прекалено много тъмнокожи, не се чувствах сигурна определено. Не исках да си представям какво е вътре, след портата. Минахме възможно най-бързо оттам, но въпреки това вървяхме към час.
Купихме си картичка с марка, надписахме си я и я пуснахме с надеждата да я получим в България.
Минахме и през една сладкарница - патисерия, както й казват там и си взехме няколко бутер сладки, за да си ги хапнем на брега на океана.

Минахме и през едно огромно струпване на хора. Предположихме, че това е спирка и хората се прибират от работа, но вървейки напред видяхме мотор и паднал моторист. Само се надявахме да е жив..
Автобусите им са ужасни - изпочупени стъкла, одрани, одраскани и учукани. Повечето автобуси, които видяхме бяха с едно счупено предно стъкло, с други счупени странични, с олющена боя и т.н. Направихме си заключение, че в по-западналата част на града използват автобуси, а в по-хубавата - трамваи.

Определено не бих искала да бъда по тъмно в тази част на града.

Накрая видяхме в далечината пред нас Хасан Втори.

Наистина голям, внушителен, грандомански, излишно грамаден и никому ненужно толкова голям.
Направо е цял комплекс - самата джамия, административната част към джамията и още някакви други части, които бяха със същата архитектура.



В контраст на това разхищение бе един блок, непосредствено до джамията - много стар, разнебитен, мазилка изпопадала, надраскан. Мислех, че съм го снимала, защото ми направи изключително силно впечатление, но не го намирам из снимките ни.
Самият площад бе огромен, може да събере хиляди хора. Имаше семейства, които седяха и си почиваха, други се задяваха, трети се разхождаха. На глед джамията, както казах е внушителна, но кому е нужно толкова голямо нещо. Особено ако това е Божи храм. Тази показност и това разхищение ми дойдоха много.
Поседяхме няколко минути на площада пред джамията и се запътихме към самия кей, където можеше да се седне.
Също така проведохме любимия ни спор с Никола - дали цветът на джамията е син или зелен, или тюркоазен, което за него отново е синьо :)

Самият кей все още го дооформят, тъй като имаше затворени части. Направи ми впечатление, че палмите бяха подпрени и с прътове, които бяха захванати за земята с бетон, т. е. изляти. А в горната част на палмата, където принципно ражда плодове бе завита с мрежа. Предположихме, че тези мерки са взети, заради силния вятър, който се вихри, заради океана.
Полюбувахме се на океанския аромат, обадихме се на Алина, за да й покажем океана, изядохме си сладките, поседяхме малко и потеглихме. Пронципно искахме да останем и да наблюдаваме залеза, но и двамата се притеснявахме да ни хване нощта в близост до Стария град. Потеглихме на обратно и имахме ужасни изцепки. Един пред нас спря пред една кола и се изпика. На колата. На пътя. В час пик. Малко по-надолу отново на пътя имаше човешки фекалии. Мизерия и мърсотия по улицата, по която минахме, а самата улица не бе малка. Вървяхме колкото може по-бързо, за да стигнем до първата спирка на трамвая. Бяхме забелязали, че трамваят върви в хубав участък от града. Стигнахме до началната спирка, чието име бе “Обединени нации”. Билетчетата се купуват от машини, има турникети на самата спирка, както и човек, който да следи дали влизаш с валиден билет. Цената на билет е 4 дирхама.
Взехме си билетите, трамваят дойде и вместо да тръгне просто спря, отвориха се вратите и зачакахме. Пуснаха съобщение, в което се казваше, че трамваят е спрял и се извиняват за причиненото неудобство. Поседяхме 5-10 минути. Чудехме се дали да тръгнем пеша, но вече бяхме доста уморени, така че решихме да чакаме. Имаше хора, на които не им се чака и слизаха. След малко потеглихме и след четири или пет спирки дойде нашата “Casa voyageurs”.
Бяхме замислили да отидем до близък мол, за да си купим хариса, както и някакви сладки, които да занесем на Алина. Предполагахме, че ако в Маракеш е както във Фес, то в старата част няма да намерим магазинчета.
Отправихме се към някакъв местен мол, но започнахме да вървим по пусти улици и като приближихме първото магазинче влязохме да видим дали имат хариса. Взехме няколко бурканчета и си тръгнахме. На връщане минахме през хлебаро-сладкарница и купихме сладки с фурми.
Прибрахме се в хотела и решихме, че все пак ще вечеряме, въпреки късния ни обяд. Слязохме в ресторанта с идеята, че ще хапнем по една салата. Обаче сервитьорът имаше нещо друго на ум. Не знаеше английски, аз не разбирах какво ми говори, менюто бе на френски, отидох на рецепция и оттам девойката започна да ми превежда с Google translate, като накрая разбрах, че салатата, която ми предлагат е с ориз и картофи.
След като се качихме без да ядем се радвах на каналите с арабска музика, докато сънят дойде.

На сутринта закусихме, Никола купи билети за Маракеш, взехме си багажа и потеглихме към следващата ни спирка.

Какви са впечатленията ми от Казабланка?

Определено не сме разгледали целия град. Предполагам, че има и модерна част на града,където са бизнес сградите, офиси.. Може би по-заможен квартал, който би се различавал от атмосферата в старата част.
Когато правехме маршрута ни Казабланка бе в листата за посещение. После попрочетох малко повече и хора, които са я посещавали бяха писали, че няма нищо особено в самия град. Така постепенно градът отпадна от нашия лист. Обаче по стечение на обстоятелствата отново имахме възможност да дойдем.
Определено аз също затвърждавам мнението, че освен джамията няма какво друго да се види.
Не съм се чувствала в опасност, но определено имах усещане на напрежение.
Тръгнахме си с голямо облекчение, че не ни се налага да стоим повече дни в този град. Дори, вървейки към гарата казах на глас нещо от сорта на "Довиждане, Казабланка. Радваме си, че си тръгваме и ако зависи от нас никога повече няма да дойдем. Алина, като порастне, ако иска нека да идва и да гледа сама. Ние няма да идваме повече, ако не ни се налага". :)

Гарата, както споделих в началото, е голяма и отново не ни пуснаха преди да дойде влакът. За много кратък момент Никола се зарадва, че ще пътуваме с TGV, но уви, този влак бил само за Танжер.
Дойде нашият влак, ние се настанихме и потеглихме към Маракеш.

4 март 2019г.