Моята равносметка

Изпращайки старата 2017г. бях сигурна, че прекрасни неща ни чакат в 2018г. и че всичко, за което се борим с моя съпруг през последните четири години ще се сбъднат. Ще се нанесем в нашия дом, ще увеличим членовете на семейството ни, ще пътуваме до места, до които винаги сме си мечтали.. Все хубави неща, хубави мисли, които да се случват, защото сме добре, обичаме се и сме заедно.
Но.. Новата 2018 година нямаше тези планове за нас.
Новата ни година започна с едно пътуване до Смолян, където да се науча да карам ски, след като осем години Никола ми обещава, че ще ме научи и все не стигахме дотам. Тази година вече аз бях екипирана с цялостно оборудване, както и Алина. Бяхме в голямо очакване, но преди това ни чакаха няколко медицински прегледа. Алина имаше контролния кардиологичен преглед, а аз моя.
На 3 януари чухме прекрасната новина, че дупчицата в сърчицето й е затворена, няма да се налага никаква операция и, както каза лекарят “лудата й майка вече може да я записва на всичко “ :)
Бяхме безкрайно щастливи и си казвахме, че това е най-радостното нещо, което може да ни се случи - детето ни да е здраво.
А след два дни аз разбрах, че нещо не е наред с мен. Заминахме за Смолян, но се прибрахме почти веднага, защото имах час за преглед. Отидохме със затаен дъх и ужас, защото аз вече бях прочела какво означава висока стойност на креатинина. Молех се да съм изключение, но уви не бях. Лекарят ме прие веднага, започнаха изследвания, прегледи, ехографи, за да се потвърди, че състоянието ми е необратимо. Обиколих всички светила във всички болници и те казваха едно и също. Няма лек, единствено е необходимо да внимавам с какво се храня.
Дори не осъзнавах какво се случва, аз отричах, отказвах да приема..
Започнаха възбраните - не бива да се натоварвам, да не вдигам тежко/ детето ми, да не ходя на преходи в планината, да не пътувам..
Оттам в един момент започна пропадането към бездънната яма, виждайки в свое лице осакатен човек, непълноценен, в тежест за околните и още много подобни “качества”.
Тогава, с чужда и ценна помощ започнах да изплувам бавно и постепенно, докато стигнах до момента, в който аз приех, че съм болна, че е прекрасно да работя по-малко и пак да си върша работата, да прекарвам повече пълноценно време с детето ми, да пътувам, да отивам на места, за които мечтая повече от пет години, да се преместя в новата ни къща и да се старая да я превърна в дом, да отделям време за мен самата и да осъзная, че аз като се чувствам пълноценна и щастлива, то ще бъда и в помощ на околните ми.
Знам,че пътят, който ми предстои ще е дълъг. Знам, че лекарите казват, че ефектът е необратим, но също така ЗНАМ и ВЯРВАМ, че моето чудо е някъде там, аз вървя към него и от мен и само от мен зависи колко време ще ми отнеме да го стигна. Вярвам, че ще се излекувам, вярвам в силата на духа ми и вярвам, че семейството ни ще се увеличи с поне още един член. В очакване съм на Новата 2019г.
Добре си ми дошла!