Донорска ситуация 💚

Моят ден вчера започна в 7:00, когато едно врабче, което ни буди вече няколко дни под ред, дойде и започна да чука на прозореца ни. Опитах се да го игнорирам, но не успявах и някак си стоях по средата между съня и будното състояние.

Докато не ми звънна вайбъра и видях, че е жената на брат ми. Те живеят в чужбина и когато видях името й вече знаех, че нещо се е случило и само се надявах да не е страшно. Всички тези мисли минаха за части от секундата, докато й вдигна.

Сподели ми, че са получили обаждане през нощта от България, че има донорска ситуация и брат ми да потегля. Стегнали са багаж набързо, специални разтвори за диализата за из път и потеглил към София с надежда и огромна доза притеснение и адреналин.

Не знам дали може да си представите радостта, изненадата, надеждата, които прелетяха през мен и се настани притеснението какво следва сега.

Останахме в очакване да пристигне в България и да потеглим към болница "Лозенец".

Запалих свещичка за брат ми, както и за починалата душа, чиито органи ще спасят животи, изказах благодарност на близките на починалия човек и се надявах мъката им по някакъв начин да понамалее, знаейки, че ще спасят животи, семейства, фамилии.

Някак цялата сутрин мислех за семейството на донора и затова каква голяма сила се иска, за да се съгласят в мъката си да помогнат на други. Прекланям се пред тези непознати за мен хора. Благодаря и на лекарите, които все пак са попитали близките на починалия за тяхното съгласие и са инициирали донорската ситуация.

След като брат ми се обади, че е в България вече вълнението се увеличи, защото той идваше скоро. Ние с Никола бяхме готови с всичко и само го чакахме. Дойде и потеглихме.

Не знам как да разкажа за комбинацията на притеснение, надежда, адреналин, умора, страх от неизвестното и НАДЕЖДА..всичко събрано в едно.

Когато пристигнахме регистрираха брат ми и го насочиха към кабинета, където го разпитаха.

Той бе последният от петимата, които трябваше да изследват и прегледат, за да изпратят кръв да се направят изследвания, за да се види сегашното състояние на пациента, както и имунологични изследвания, за да се разбере кой от всичките петима е най-подходящият реципиент откъм съвместимост.

Подучух, че е имало и шести човек, но се е отказал.

Направиха нужните прегледи на брат ми, като снимка на бял дроб, ехокардиография и преглед на бъбреците му. След това отиде до колата, за да си направи и перитонеалната диализа с известно закъснение от времето, в което прави по принцип. Поспа за кратко в колата, защото за последните два дни бе имал сън максимум два часа.

Информацията бе, че кръвтите проби вече са изпратени към Александровска болница за изследване и в 16:30 щеше да има резултати кой има най-добра съвместимост с бъбреците, както и кой е в най-добро физическо здраве към момента.

Аз влязох отново в болницата, за да видя дали има някаква нова информация и останах да чакам там.

И сега, аз стоя тук и чакам. Гледам и останалите семейства. И виждам притеснението, което всеки един от нас изпитва, надява се, моли се. Усеща се хем тъга, хем вълнение, хем страх от неизвестното, незнанието. И знаете ли кое е най-интересното. Има едно уважение към другия "противник" за "борбата", защото всеки един знае каква е цената, всеки един се е надявал и молел.

Текстът го пиша на пресекулки, защото всичките емоции, динамичност..

Докато седях там, а и преди това си говорих с част от близките и от потенциалните реципиенти. Тези хора, като нас бяха преживели много, нагледали се на много, безброй борби за живот, от които излизали победители и продължаващи се да се борят.

С единия от хората се оказа, че имаме и доста общи познати и установих за пореден път колко малък е светът. За съжаление, той бе един от хората, които получиха отказ. Бих се радвала да споделя и повече за неговата история, но нямам разрешението му, може би някой ден ще се засечем в диспансера и ще мога да му кажа в очите колко храбро се държа и да знае, че надежда има. Както и на другия човек, който получи отказ. Както и на моя брат. Надежда има действително. И щом сега не се е получило то там някъде, дали горе или вътре в нас един глас или сила е казала, че това не е вашето време, не е вашият нов живот и е по-добре да не се случва трансплантация. За всяко нещо идва времето. Надежда има.

За всичките години, в които имам досег до темите на трансплантациите съм била един милион процента сигурна, че аз няма да получа обаждането. Когато брат ми бе вписан в листата за чакащи за трансплантация аз бях един милион процента сигурна, че няма никога никой да му се обади, защото всички знаем каква е цялостната картинка. Никога не съм вярвала, че ще бъда пряк свидетел на донорска ситуация и ще видя как работят хората в действие.

Впечатлена съм от спокойствието и най-вече топлото отношение, което излъчваше медицинския персонал за целия ден.

В кабинета по време на приема влязохме и тримата, като нямаше натяквания от вида на "от кога те чакаме, защо се бавиш, само теб чакаме", а точно обратното. Казаха му "Вие успяхте да дойдете", защото знаеха от къде пътува. Впечатлена съм от цялостната организация и уважение не само към потенциалните реципиенти, но и към близките, визирайки себе си и моя съпруг.

В 15:30 стана ясно, че резултатите от изследванията са пристигнали и в 16:00 се събира комисията, като ще говорят с всеки един поотделно. Малко преди 16:00 ни поведоха към мястото, където щеше да бъде събеседването. Потеглихме из коридорите, притеснението бе голямо, защото в 16:00 се решаваха пет съдби. Разбира се, всеки един от нас се е молел да е "неговият" човек.

Всички си разменяхме погледи, дали празни на моменти, дали с въпроси.. но се усещаше във въздуха цялото притеснение, вълнение и отново казвам - надежда.

Поседяхме докъм 16:30, когато дойде един човек и обясни, че след малко ще ни заведе до залата и уви, има само два бъбрека, а чакащите са петима. В гласа на този човек имаше молба за разбиране и малко тъга.

Заведе ни малко по-късно до въпросната зала и секундите станаха часове.

Повикаха първия човек, той постоя много кратко и излезе. Дори нямаше смисъл да казва какво е чул. Болката, тъгата, съкрушеността бяха изписани на лицето му. С много сила се сбогува кратко и си тръгна.

Влезе вторият човек и той като излезе не стана ясно какво се бе случило, защото са му казали, че имало опасност за него, ако бъде трансплантиран и е нужно да бъде изследван допълнително. Чакаше човекът да края.

В мен се породи надеждата, че ако така викат подред и отказват на първите, то молбите ми да се ориентират към това брат ми да го викнат от последните двама.

Влезе и третият човек, той също поседя вътре не знам колко време, кратко ще да е било, и излезе, като не стана ясно какво се е случило и тръгна, но след това видяхме, че все още е със семейството си там.

Дойде ред и на брат ми. Всички затаихме дъх, надежди, страхове, молби, всичко, което може да си представите. Пулс, сърце, всичко се бе свило. Чакахме да излезе, бави се, надеждата расте, че не излиза бързо. Като излезе стана ясно, че са му казали да изчака. Влезе и последният човек, той бе сам. На него също му бяха казали да почака.

Брат ми сподели, че комисията е голяма, сигурно имало 20 човека.

Пак го извикаха. И вече, като излезе беше ясно по лицето му, че не е одобрен.

Виждах какво означава отнетата надежда за нов живот. Колкото и да бяхме реалисти, че нищо не е сигурно до последно, все пак вътре в нас е имало надежда, огромна надежда, че това е Денят. Това го казвам с ясното съзнание, че винаги се избира най-подходящият за дарените органи, както и е редно да бъде. И въпреки това отнетата надежда е убийствено жестоко усещане. И въпреки това аз вярвам, че щом не се е случило сега е за добро. През моя опит се научих, че невинаги разбираме веднага защо нещо, което много искаме не се случва на нас, а ни пропуска, но след време картинката ни се изяснява.

Надявам се, че ще дойде и денят, в който моят брат ще получи обаждането или пък ще се намери подходящ жив донор, съгласен да дари част от себе си, за да може и брат ми да започне да живее новия си живот. За да може да се радва спокойно на хубавите моменти без притеснение за утрешния ден, да се радва на децата си и на съпругата си и да имат още много, много дълги години заедно, а след като мине цялата еуфория да започнат и да си се поядосват за нещо, защото тогава идва нормалността. Нормалността, която е хубаво да я има сред нас. За мен тя е моят начин да усещам себе си здрава, както всеки един човек, който си е здрав и не си задава въпроси за здравето си, защото знае, че е здрав.

Докато бяхме там знаехме, че вече тече трансплантацията на черен дроб във ВМА. Днес прочетох новината в сайта на болницата, че е била успешна. Искрено се надявам да е имало и сърдечна трансплантация. Ще търся в новините следващите дни. Ще търся да прочета и за две бъбречни трансплантации, които са били успешни и хората се възстановяват. От сърце им желая да се възстановят бързо и скоро да ги видя в диспансера здрави и готови за новия им живот.

Надежда има, винаги съм вярвала, но сега вярвам още повече. През цялото време говоря за надеждата. Единият от инициаторите на първия подкаст в България, посветен на трансплантациите у нас и разпространението на информираност за трансплантациите, Митко, говори много за надеждата, вярва в нея. Вече изцяло го разбирам.

Митко, благодаря ти за подкрепата вчера. :)

Надеждата, не като някакво имагинерно нещо, а истинска, реална надежда, която се случва. Така го почувствах вчера и затова толкова много я чувствам надеждата.

Надежда за това обществото ни да става по-информирано и да знае, че се живее с един бъбрек пълноценно, който не вярва да пита съпруга ми ;)

Надежда да се знае, че даденото съгласие да бъдат дарени органите на близък спасяват много животи. От вчерашната донорска ситуация най-малко три живота са спасени.

Надежда, че здравната ни система ще се раздвижи малко.

Надежда, че ще има повече диспансери за трансплантирани в България и няма да се налага хора от цяла България да пътуват по цяла нощ, за да дойдат на преглед в София, защото София не е България.

Надежда, че бюрокрацията ще бъде сведена до минимум и всичко ще бъде електронно.

Надежда, че няма да се притеснявам да изразявам гражданската си позиция, за да знам, че след това няма да има последствия за мен в здравословен план. Вижте дори колко завоалирано го казвам ;)

Надежда, надежда и пак надежда.

Гледах наскоро един филм и имаше борба между пазителя на сънищата и още едно царство отвъд. Владетелят на сънищата победи, защото мракът успя да бъде победен от познайте кое :) Надеждата. Дори и в най-големия непрогледен мрак, където няма и искрица светлина и усещането е за край на пътя, дори тогава надеждата се появява и разбива на пух и прах всичко.

И завършвам с нещо друго. Вчера неофициално разбрахме, че 3600 души са на хемодиализа и едва 180 души, от които и брат ми са на перитонеална диализа. Убедена съм, че някаква част от първата група не са чували за перитонеална диализа или пък че не им е разяснено какво представлява, като например да не е нужно да седят три пъти в седмицата, вързани за машината. Или пък, че е по-щадящият метод за тялото и съхранява в по-дългосрочен план тялото. Да не казвам, че е по-евтина, спрямо хемодиализата и ще е в улеснение на държавата в няколко аспекта - видимо финансов, човешки, защото хората ще могат да работят и да са продуктивни, а не в повечето случаи зависещи от държавата. На Запад масово се избира перитонеалната диализа, заради част от нещата, които изброих. Тук изключвам противопоказанията, ако са налице. Идеята ми е, че е нужно хората да бъдат уведомявани за възможностите и те вече да правят своя информиран избор. Така ще имат и надеждата, че правят най-доброто за себе си, докато чакат да дойде тяхното време да започнат втория си живот здрави 💚