До Бари и назад..

Отдавна искахме да пътуваме до Бари. Така, след като попаднах на промоциите на Уизеър в края на декември 2016г. не мислих дълго, а веднага взех билети за така желаната дестинация. Резервирах стая с отлични отзиви и чакахме да дойде заветната дата. Дойде март, раниците на гръб и отпътувахме за летището. След мекото кацане вече бяхме в Бари. Малката ми дъщеричка много се радваше на самолета и самия полет, а пък с още по-голямо вълнение чакаше да се качим на влака.
Така, след кацане в 20:30 местно време трябваше да почакаме влака до 21:20. Билетът струва 5 евро (цена към март 2017г.) и крайната спирка е на Bari Centrale (площад Алдо Моро). Имаше закъснение от няколко минути, но комфортът и бързината на влака компенсираха всичко. Така след около 15 минути вече бяхме на крайната спирка. Оттам много бързо излязохме на площада и се отправихме към хотела ни, който се намираше на Via Kalefati или на 4 пресечки от гарата. В 22:00 е малко страшничко да се разхождаш в града, когато е мъртвило. Наоколо има само цветнокожи от Северна Африка. Първоначално тази гледка предизвиква лек шок и притеснение, въпреки че си запознат с цялата мигрантска вълна.
Пристигайки на нашия адрес се оказва, че няма кой да ни отключи. Затова пък надлежно има закачено листче, че ако никой не отговаря в апартамента, то да позвъним на посочения телефон. Така след цялото това пътуване, умора и две годишно дете на ръце зачакахме някой да дойде. Впоследствие разбрахме, че това е практика – да няма никой и да трябва да се чака пред хотела. Вече настанени се оправихме набързо и скочихме по леглата, за да имаме сила за новия ден.
Сутринта, вече отпочинали се отправихме на разходка към Стария град. Установихме, че шофьорите не зачитат пешеходните пътеки. Който успее първи да мине той е с предимство. Това трябва да се има предвид, ако смятате да посетите тази дестинация.
Минахме покрай крайбрежната, където се намира театър Маргарита , след това се отправихме към самия център на Стария град. Оказа се, че голяма част от заведенията са затворени, поради сезона. Направиха ни впечатление малките криволичещи улички, входните врати са на самата пътека. Просторите с дрехи се развяват спокойно, а самото пране е покрито с големи найлони, като предполагаме, че така се пазят от кацащи и изхождащи се птици.
Освен това успяхме да надникнем в един от домовете. Една малка стаичка, в която имаше маса за 10 души, както и малко кухненско боксче. Явно все още разчитат на големите семейства.
Следобедът се прибрахме, за да може малката да се наспи. Точно когато заспа към 14:00 нашият домакин дойде да чисти. Обяснихме му, че малката спи и не е удобно. Той продължи да чисти останалите стаи. Тогава изведнъж започна едно истерично хилене и викане. Оказа се, че домакинът ни Джакомо си се смее, докато ремонтира общата баня. Извини се и продължи да си говори. Впечатлението ми за местните италианци е доста по-непредразполагащо, в сравнение със съгражданите им от Рим :)
Следобед се разходихме до гарата, за да проверим за rent a car, но се оказа, че информацията, която е публикувана в интернет се различава доста от реалността. Това, между другото се отнася за влакове и рейсове. Важно е да се проверява на момента, защото нашите планове бързо претърпяха промени, именно заради липсата на синхронност между нета и реалността.
Вечерта решихме, че ще вечеряме в един ресторант, препоръчан от zozinka. Той се намира в Стария град между малките улички. Като стигнахме там се оказа, че отваря в 18:30, та трябваше да убием час време. Така се поразходихме,a и добре, че го направихме, защото сергиите бяха отворени. Можеше да си купим сувенири. Взехме си малки магнитчета на Бари, както и картичка. Имаме традиция да си пускаме картичка по пощата от мястото, на което сме били. Едни колекционират магнити, други прес-папиета, а ние картички с печат и марка от съответната страна. За съжаление, картичките не винаги пристигат.
Така, след като дойде заветния час се отправихме към ресторанта, но за наш лош късмет беше затворен. Оказа се, че правят ремонт за подготовка на летния сезон. Бяхме много разочаровани, но пък отидохме да хапнем антипаста. Заведението се намира на Piazza del Ferrarese. Поръчахме си много вкусни брускети , както и спагети карбонара и спагети с доматен сос и телешко кюфте (не помня името, но сервитьорът каза, че е местна паста). Зачакахме и след около 30 мин дойде заветната ни поръчка. Междувременно дъщеричката ни опищя цялото заведение, защото беше гладна, но когато дойдоха спагетите се поуспокои. На мен лично алденте спагети не ми допаднаха, отделно ми беше прекалено солено. Може би, заради сирената. Порцията на съпруга ми беше вкусна. Мислех, че 100г спагети няма да ме нахранят, но се оказа, че не е точно така.
Сметката ни бе почти 30 евро, спагети по 7.50, брускети и бира. Бирата, междудругото бе много хубава. Казвам го от гледна точка на човек, който не пие бира.
Докато вечеряхме се изваля бурята и вятърът спря. Ние като излязохме бе приятно и прохладно. А хората тепърва излизаха на разходка. Разбрахме, че местните вечерят около 21:00 и това е причината повечето заведения да отварят късно.
На другия ден се отправихме към Матера. Малката беше много развълнувана, защото й предстоеше пътуване с влак. Истински влак. Купихме билетите и зачакахме да стане 10:05. Билетът ни излезе по 4,90 евро на човек в посока. Не знам дали се дължи на факта, че си взехме двупосочен или цената си е толкова. Пътят е почти два часа. Влакчето е малко и без тоалетни. За наше щастие девойката ни не изяви желание да ползва тоалетна през това време. Разстоянието е 60 км, но влакът спираше на доста спирки.
В началото виждахме обработваема земя, овощни дървета, може би маслини, докато постепенно земята ставаше по-камениста, суха и скалиста.
Историята на Матера е, че до 40те години на миналия век хората са живеели в скалите, т.е. домовете им били там. Когато идва комунистическата власт се решава, че хората не може да живеят толкова първобитно и биват изселени по блокове. Съответно тези домове започват да се рушат и да пустеят. Така до 80те години, когато благодарение на културното наследство на Юнеско, заедно с правителството, започват да облагородяват района, хората постепенно се връщат и сега 2019г. ще е културна столица на Европа, заедно с Пловдив.
Пристигнахме в Матера и се отправихме към Стария център. Има табели, които показват на къде е Sassi. Решихме да си намерим нашите улички и постепенно започнахме да слизаме надолу. Калдъръмести улички, къщички, вкопани в скалата, вратите директно на земята, без никакъв праг, както е при нас. На моменти се откриваха прекрасни гледки и се опитвахме да ги снимаме. Останах много изненадана, като видях в скалите пещери. Не бях очаквала да видя нещо подобно. Красива гледна, съчетана с природата, облаците, слънцето – всичко това те пренася в един друг свят, в който всичко е възможно.
Когато стигнахме до Chiesa di San Pietro Caveoso останахме без думи, защото пред нас се стелеше една голяма скала, в нея издълбани пещери, а зад нас бе огромната Матера, вгнездена в скалата. Пустинният цвят на сградите бе омагьосващ.
Покатерихме се по самата скала и ни се разкри внушителна гледна от внушителна височина. Вятърът брулеше, а малката ни дъщеря точно тогава реши, че иска да си прави букет от цветя. Емоцията бе във вихъра си. След като поразгледахме още малко и се полюбувахме на наистина красивата заобикаляща ни среда решихме, че ще си хванем влака в 14:30. С малко дете разгледахме града за около час и половина. Разбира се, че имаше още какво да се види. Съжалявахме, че всичките ни нощувки са били в Бари, а не сме ги разпределили, защото по залез гледката трябва да е внушителна.
На връщане решихме, че ще хапнем някаква бърза храна и попаднахме на Kebab house. Решихме да опитаме местния вариант на дюнера и се оказа доста вкусен.
Валидирахме си билетите на гарата и зачакахме влака. Трябва да се има предвид, че билетите се валидират преди качване във влака, няма как да пропуснете този момент.
Малката спа във влака и се събуди малко преди да слезем.
Мислехме в неделя да отидем до Алберобело, тъй като и там било красиво с къщите трули. Оказа се, че ние по пътя сме видяли такива къщи, но чак като се прибрахме в хотела и се разчетох за тях го разбрах.
Вечеряхме решихме да си хапнем в стаята. Трябва да кажа, че доматите им имаха аромат и вкус на истински домат. И след вечеря по леглата. Оказа се, че ние заспахме преди малката :)
В неделя нямаше влакове, както и знаехме предварително, но пък се надявахме това да се отнася само за влакчето до летището. Проверихме и за автобуси, но не бе удобен, защото тръгваше към 12:00, пътят бе към час и половина и след това тръгваше в 14:00. Затова решихме да доразгледаме Бари, докато дойде време за самолета.
Оставихме едната ни раница на гарата, за да не я носим с нас. Престой на един багаж за 5 часа е 6 евро, а за всеки следващ започнат час по 0.90 цента. Единственото място за багаж е на голямата гара, където обслужват Trenitalia.
Така, след като вече бяхме поолекнали се насочихме към Piazza Federico II di Svevia. Там се намира замъкът, който е съхранен от Федерико II през 1240г. Преди това италианците разрушали в знак на протест срещу узурпаторите, но когато Федерико II дошъл на власт успял да оправи и запази замъка, както го виждаме днес. Позволено е да се влиза само в двора на замъка.
Освен това има една стая, в която се прожектира филм на италиански за самия замък, както и част от първия етаж на единия край е направен музей. Може да се видят всякакви плочи, украси и то не само от замъка, а и от други археологически места в Бари. След това същата зала води до подземие надолу, което някога било вход на църква. Останата част от замъка не е разрешена за посетители.
Обядвахме в едно заведение за бързо хранене на Piazza del Ferrarese. Докато успея да поръчам ме предредиха няколко италианци.
Неделята е официален ден за почивка. Всеки отива на църква, облечен в най-хубавите си дрехи, след това се разхожда, събира се с хора от своя пол – мъже или жени и си бъбрят. Това особено ни направи силно впечатление. Основно виждахме мъже, които си говорят и отделно жени, които също са се събрали на мохабет. Отделно видяхме на една от църквите да се венчаят възрастни хора. Сигурно бяха над 70 години, дамата беше облечена в черно, а мъжът до нея в черен костюм. Затова пък тя носеше сватбен букет, много нежен и красив. Наоколо предполагаме, че бяха деца, внуци и правнуци. Много миловидна гледка.
Та, след като ме поизбутаха малко успях да се добера до някаква храна. Оказа се, че тамошната пица е фукача, т.е. пица с два пласта тесто, а по средата е пълнежа. За четири дни в Италия успяхме да ядем само веднъж пица, каквато ние я знаем и то след като я поръчахме специално.
Имаше и много тип картофени кюфтета, но с различни подправки, запечени, които се оказаха вкусни.
След като се наобядвахме отидохме към градинката на университета на Piazza Umberto I. След като се убедихме, че няма къде да преспим малката, решихме, че в парка ще е най-удачно. Там беше тихо и спокойно. Тя бързо заспа, а ние имахме време да наблюдаваме местните. В този парк имаше само жени, които се събираха на групички и си говореха. Дори езикът, който говореха не беше италиански, а някакъв страшен диалект. Човек отстрани би помислил, че е иврит. Толкова Х-каха и то гърлено.
Наспаното ни дете бе гладно, а нашият татко ни бе убещал да ни води на сладкарница. Голямо търсене падна, докато намерим една. Първо, че бе прекалено рано за заведения и второ, навсякъде продават сладолед.Тук е мястото да спомена, че за изминалите дни бях загинала от студ. Имаше много силен студен вятър.
След сетни сили намерихме една сладкарница, поръчахме и насядахме, като очаквахме да изпаднем в екстаз от сладкотия. Да, ама не. Нищо особено. Нашите сладкиши и торти са много по-хубави.
Отправихме се към кея за последна следобедна разходка, но тъй като вече бе прекалено ветровито решихме да си вземем някаква храна и да отиваме към гарата, където на завет да си изчакаме влака (бяхме си набелязали точен час) и оттам към летището.
Точно тогава купихме пица маргарита oт Mastro Ciccio, но в последствие се оказа не толкова вкусна, колкото се надявахме. На гарата си взехме багажа, хапнахме и точно тогава видяхме, че автобусът за летището е пристигнал. Решихме, че няма смисъл да чакаме напразно за влака и затова се качихме. Номерът е №16, билетът е 1,5 евро, като се купува от шофьора и се валидира в самия автобус. Оказа се, че нашият шофьор явно е бивш състезател на Ферари, защото караше бясно, завоите ги взимаше на магия, а за спирачките да не говорим.
Така заветно стигнахме до летището, преминахме проверките и доста рано бяхме пред изхода за самолета. Почакахме близо два часа, след това отвориха гейта и всички се наредихме на опашка. Първо минаваха тези, които са си закупили билет с предимство, а ние чакахме. Тогава ни извикаха, заради малкото дете с нас и ние „злорадствахме“, че не сме плащали, пък сме минали преди всички.
Самолетът бе голям, но затова пък седалките бяха наблъскани и бе много тясно. Самият полет мина бързо. Дори Алина успя да издържи единия час да не заспи. След кацането си поръчахме такси и към дома. София ни посрещна със сняг, дъжд и липса на ток у дома, но поне нямаше вятър. Дългият ден завърши в очакване на следващото ни пътешествие, а хубавите емоции и топли моменти от това, че бяхме тримата ни държаха дълго време.

Бари, 09-12.03.2017г.