Дневник по време на Ковид, ден 1

Всеки, който е изкарал ковид знае, че седи в едно затворено пространство и трябва да си търси занимания, за да му минава времето, като междувременно се надява да не се влоши и да се наложи да излезе от тези четири стени по принуда.

Тъй като аз също се числя към горе споменатите хора, реших да си направя Ковид дневник, пък да видим какво ще се случи в следващите 14 дни.

Както вече бях писала по-рано моето здравословно състояние се влоши и аз бях приета в болница да ми направят изследвания на базата, на които да ме включат в листата за чакащи за трансплантация. Е, вече съм включена, но на четвъртия ден започнах леко да покашлям, а на петия вдигнах и температура до 37.6. Имах цялостна отпадналост и предполагах, че съм се разболяла. Отделно се чувствах много тягостно и подтиснато. Нямах търпение да ме изпишат, за да се прибера и да изляза на двора да ме пече слънчице.

Така стигнахме до понеделник, когато моята лекарка дойде сутринта и ме помоли да продължа да си следя температурата. До обяд вече ме бяха преместили в самостоятелна стая и ме пратиха да ми направят повторен антигенен тест, който се оказа положителен. Веднага ме пратиха на белодробна снимка, като ме екипираха изцяло, за да нямам досег с нищо и никого. За щастие, снимката показа, че дробовете ми са чисти и няма нищо притеснително.

Аз вече се чувствах ужасно. В началото бях ядосана много, защото успях някак да се опазя за цялото това време, а сега това ми идваше, като капак на всичко. След това минах през ужаса, беше ми тежко, трудно и тогава моята лекарка отново дойде, за да ми каже, че в момента има възможност да ме премести в ковид отделение. Дали искам или искам да бъда изписана. Аз исках още тогава да си тръгна, да се "спася", защото онези четири стени ме задушаваха. Леглото не ми бе удобно, тялото ме болеше, бях некъпана и исках да се прибера на място, където щях да се почувствам закриляна.

Започнах да мисля какво да правя, чух се с близките ми. Имаше го и варианта, ако се влоша дали ще има свободни места да бъда приета някъде. Тогава през главата ми мина и една мисъл "Аз ще успея ли въобще да изляза от тази болница?!".  Все пак реших да се прибера у дома.

Трябваше да остана още един ден преди да ме изпишат, в който отново ми прилоша, най-вероятно от антибиотика, който веднага ми дадоха, заедно с още лекарства. Бях срината и физически, и емоционално. Съпругът ми и две мои приятелки ме подкрепиха и ми дадоха сили. Молех се да издържа до следващия ден, за да се прибера у дома. Вярвах, че като се прибера някак всичко ще мине много по-леко и по-бързо.

Следобед подремнах малко и сънят малко ме ободри и ми даде сили. Вечерта си поговорих с лекарката ми и тя ми разясни много неща, свързани не само с ковид, но и с бъдещата трансплантация. Между другото, тук е мястото да споделя, че лекарката ми е една млада дама, която е невероятна. За първи път ми се случва да имам лекуващ лекар, който да ми обяснява абсолютно всичко, което се случва с мен, да ми отговаря на многото въпроси без да показва раздразнение и да ме пришпорва, да ме пита непрекъснато как съм, как се чувствам и да ми дава телефонния си номер, който да вдига, когато сме се разбрали да я потърся. Искрено се надявам да запази тази човечност и емпатичност, които ги има в годините напред, а че ще бъде един невероятен лекар, то в това нямам и капка съмнение.