Дневник по време на ковид, 6-11 ден

Много ми се искаше да пиша всеки ден, да споделям как се чувствам, какво се случва с мен, но истината е, че дори и при по-леките случаи, към които, за щастие, числя и моя, има моменти, в които нищо не можеш да направиш.

Шестият ден при мен бе доста труден. Не ми се ядеше, не ми беше добре, чувствах се много отпаднала, цялото тяло ме болеше, мускулите на краката ми толкова много ме боляха сякаш съм тичала 50 км, ако не и повече. Или пък сякаш някой ме пронизваше с много остри шишове в мускулите.

Болката в стомаха си седеше, караше ме да се свивам и да искам да хапвам непрекъснато нещо, за да я подтисна, а като хапвах ме болеше повече, както и ми се повдигаше от самата храна.

Отделно имах много силно главоболие. С него издържах два дни и накрая се предадох, като пих хексалгин. По отношение на лекарствата пиех абсолютно всичко, което ми бе назначено, като гледах да не пия обезболяващи, заради бъбреците. Затова и търпях, но имаше моменти, в които и моят праг на болка не издържаше. Мисля и да пропусна какъв ефект имах от антибиотика и какво се случваше след всяка хапка, която поемах. Досещате се, нали? :)

Три пъти на ден мерех кръвното налягане, сатурацията. Смятам, че имах голям късмет, че моята сатурация не падна под 98%. Тъй като имах цялото време на света все си мислех, че ковид толкова много се е стреснал от това, което е намерил в тялото ми, че е решил бързо бързо да си тръгне.

Мисля си, че много ми помогнаха и визуализациите, които правех. Представях си вируса с конкретна форма, цвят и как точно от къде го хващам с едни специални щипци, изкарвам го от тялото ми през носа, хвърлям го на земята, а той се гърчи, поръсвам го с барут и го паля. След тази визуализация винаги се чувствах много добре.

Освен това имах късмета да си бъда у дома, където бях заобиколена с много любов. Почти през цялото време бях на телефона да си говоря с Алина и Никола. Мисля, че с Никола не сме имали възможност да говорим толкова много, откакто бяхме млади гаджета и не ни стигаха часове да се наговорим. Създадохме си ритуали да се чуваме конферентно на закуска и преди лягане, както и през останалото време. С Алинка учехме всеки ден от това, което нейната госпожа споделяше какво са правили в градината. Бях ангажирана и свързана с хората, които обичам.

Имах късмета и да има няколко слънчеви дни и се престраших да изляза на двора. Казвам "престраших", защото като излизах от спалнята и докато стигна до първия етаж и изляза от къщата аз не дишах, за да не взема да пусна нещо из въздуха. Седях два пъти почти през целия ден на двора. Печеше ме слънце, гледах си разсада от домати и спанак, почивах си.

Имах и късмета да ми се случи лекуващ лекар една млада и начетена девойка, която да има човечност и прие присърце, че съм се и заразила с вируса. Благодарение на нейната терапия, на това, че атакувахме вируса ударно в първите дни, че ежедневно се обаждаше и ме напътстваше какво да правя, какво да добавя или намаля. Знанието, че мога да разчитам на нея и по всяко време да й се обадя ми даваше спокойствие.

Имах късмета и да имам брат, който обърна света и ми даде сигурността, че мога да не отида в ковид отделение, а да се прибера у дома, тъй като имах едно подсигурено легло в една болница, ако случайно състоянието ми се влошеше и знаех, че ще бъда приета и спасена.

Нямах търпение да дойде 10я ден, откакто пия антибиотик, за да си направя тест. Това бе вчера, сряда, 10ти ден от антибиотик и 12ти ден от началото на симптомите. Вълнувах се много, притеснявах се много да не се появят две чертички. Все пак се престраших и майка дойде при мен, екипирана цялата с белия скафандър. Направи ми теста и започна моето чакане. Да си призная, мисля, че не съм се вълнувала толкова много, когато правех тест за бременност едно време. Разликата бе, че там се надявах на двете чертички, а тук - да не се появят и да си остане едната. Изчаках всичките 15-20 минути и не можех да се нарадвам, че всичко това приключи. Цялото притеснение, че мога да заразя хората около мен. Всички мерки, които взимахме, всички неудобства, които най-близките ми изживяха, всичко това свърши. Да си призная през цялото време не ме бе толкова страх за мен, колкото да не заразя някого другиго от семейството ми. Това бе най-големият ми ужас и съм щастлива, че съумяхме с общи усилия това да не се случи.

Няма да ви казвам и за първи път колко много се радвах да чистя, дезинфекцирам, да сменям спално бельо, да пускам перални, да бърша прах и т.н. Накрая много се уморих, но пък знаех, че цялата спалня е дезинфекцирана и няма и ни най-малко останало от вируса, така че семейството ми да е спокойно. Изкъпах се, изпрах всичко и тогава, още с мокра глава се обадих на майка Алинка да се прибере. Няма да ви описвам колко е хубаво да гушкаш хората, които обичаш и да бъдеш гушкан. Да целуваш и прегръщаш и да бъдеш целуван и прегръщан. Да се смееш без да се притесняваш, че нещо ще хвръкне и ще зарази другия.

Направихме си кино вечер с поръчана храна, смяхме се, гушкахме се до изнемогване и със смях си легнахме. Е, умората е тук, кашлицата е тук, бързото грохване също е тук. От сутринта искам да разчистя, но това, което успях да направя е да преместя няколко чаши, да си притопля чай и да поиграя малко с Алина, при което легнах отново, защото съм уморена.

Тепърва ще пускам изследвания и ще гледаме какви са щетите, причинени от ковид и доколко е навредил на бъбреците ми. Тепърва ще се възстановявам, ще се раздвижвам и оправям. Но пък и вярвам, че щом това нещо преборих, то няма сила на света, която да не мога да преборя. Ще преборя всичко, щом имам семейство, което ме обича, подкрепя и се бори заедно с мен за мен.

Ковид не е само болест, която разболява тялото. Това е болест, която разболява душата. Тя се настанява в най-тъмните кътчета на човешката душа и е готова да сбъдне най-ужасните мисли и кошмари на човек. При мен бе така и ако бях останала в ковид отделението не знам какво щеше да се случи. И не, защото нямаше да бъде лекувано тялото ми, а защото аз щях да съм далеч от хората, които ми даваха сили да превъзмогна тази трудност и тогава моят най-голям ужас да не изляза повече от болницата щеше да се разиграва ежедневно  в главата ми.

Радвам се, че и това изпитание приключи. Моля се всеки един да изкарва ковид леко, без усложнения и без тежки последици за тялото и душата. Бъдете здрави :)