Изминаха точно шест месеца от момента, в който чух тежката за мен диагноза и моментът, в който целият ми живот се преобърна на 180 градуса. Не осъзнавах какво се случва, не знаех къде се намирам, не знаех какво следва с тази болест. Усещах само, че животът ми приключва и няма път за мен. Започнах да се обвинявам, че аз съм допуснала да се стигне дотук, че не съм си обърнала внимание по-рано и мечтаех и жадувах да мога да върна времето назад и да поправя нещата. Да отида на лекар, когато получих бъбречна криза преди година. Но, уви, живеем в свят, където няма вълшебни пръчки.
След това се взех в ръце, приех нещата или поне така си мислех и след като обиколих един приличен брой лекари започнах да подготвям документи, за да се запиша в листата за чакащи за трансплантации. Дори минах през ужасната мисъл, че ще чакам да умре някой, за да мога да продължа да живея аз. Признавам, че това може би е най-ужасната мисъл, с която ми се е налагало да живея. Малко като по филмите, честно казано..
И точно, когато бях събрала поредния документ и бях готова да бъда записана, реших, че не искам. Че отказвам да приема, че съм болна, че знам, че ще оздравея, чувствам го и ако се запиша, то това означава, че приемам, че съм болна и няма да се оправя. Че се предавам, а аз не исках..
След това реших, че ще се върна на работа, за да се чувствам полезна и пълноценна. Колко ми бе важно да се чувствам ПЪЛНОЦЕННА. Но жестоката истина бе, че дори не мога да издържа на 8 часов работен ден. Тук ще споделя голямата си радост, че имам прекрасни колеги и шефове, които виждаха преди мен неща, които на мен ми отне известно време да видя. Трябваше ми време да осъзная, че няма да работя с предишния замах, с който работех, че няма да правя 100 неща навеждъж и след това да имам енергия да върша още нещо. Това прозрение дойде по-късно след сравнително прилични терзания от моя страна.
Но, ето, че въпреки цялата подкрепа, която получавах от семейство, любими хора, приятели, колеги, аз започнах да изпадам в депресия и да се самосъжалявам. Да нахлуват ужасни мисли в главата ми и въпреки че исках да ги отхвърля те започнаха да прокрадват своя път. Тогава разбрах, че сама няма да се справя и ако искам да превъзмогна и това трябва да потърся помощ. И някакси нещата започнаха да се случват. Осъзнах, че да си болен не значи, че си умрял или да чакаш смъртта. Осъзнах, че в живота има изключително много по-важни неща от това дали ще бъда удовлетворена от работата, която съм свършила в офиса. Осъзнах, че да си болен ти дава възможност да живееш истински. Да живееш по начин, по който здравите нямат привилегията да живеят – да можеш да прекараш изключително много време с детето си всеки ден, да имаш време за себе си, да се разхождаш, да се любуваш на природата. Случвало ли ви се е да дойде пролетта и в един момент да осъзнаете, че дърветата вече са зелени, а дори не сте видели цъфтежите им или есента е дошла, но не сте успели да се налюбувате на падащите листа.. Със сигурност, защото и на мен ми се е случвало, но сега не пропускам нищо или поне се опитвам.
Може би е хубаво всеки да направи равносметка за своя живот и да помисли, че е възможно да го промени и че не е нужно да се разболява, за да живее пълноценно и че да си пълноценен не винаги означава да си здрав. Може да си болен, но да си изключително пълноценен за себе си, за семейството си, за околните и да оцениш даденостите в живота си. Така избирам да живея и аз и ще продължавам да се уча да живея.