4 години Втори живот

Публикувам разказва си с един ден по-късно, защото вчера наистина се оказа доста натоварен ден, който завърши с вкусно тирамису и бордова игра 😄

Та, продължавам разказа си от по-миналата нощ, когато беше време да си лягаме и всеки беше със своите мисли. Алинка не искаше да ляга още, а ние бяхме изморени и обикновено родителите знаят тази процедура – „лягай си“ -> „след малко“; „време е за лягане“ -> „да, само малко да поседя тук“ и така.. В един момент се озовахме трима души на спалнята и аз се замислих в просъница, че скоро ще отмине финално времето, в което някога Алина ще иска да се погушкаме преди лягане – да се чете да спи при нас, защото „погушкването“ винаги завършва с трима души на спалнята, като двама от тези трима на другия ден са доста изморени.
Та, вчера, събуждайки се се радвах и бях благодарна за моя живот и за хората, които обичам и ме обичат. Не се сетих веднага какъв ден сме, а започнах със задачите за деня, докато не е напекло слънцето, че задачите по двора винаги са в изобилие.

Отделно предния ден бях решила, че днес ще отида на водна гимнастика, защото не съм ходила от години, а много обичах да посещавам заниманията.

И ето така, двамата с Никола започнахме рано-рано да дооправим оградата, след това се приготвих за тренировката, отидох, забавлявах се във водата, тонизирах се, изморих се с онази умора, която човек осъзнава, че тя е полезна за тялото. За интересен финал една дама беше взела моите джапанки по погрешка и имаше весела развръзка.

На прибиране отново пътувах с метрото, после минах през сладкарницата, оттам до куриер да взема на Алинка дипломата за завършен пети клас, където пък един човек се кривеше как съм паркирала или по-скоро имаше нужда да излее нагнетения у него гняв от нещо друго. Пожелах му хубав ден и се качих в колата.

У дома приготвих обяд, обядвахме, духнахме четири свещички многократно, защото си правихме експерименти да запалим свещичките още от дима и беше интересно. Празнуваме този слънчев за нас ден и тепърва има още задачи, които да се вършат, поводи за усмивки, ще има и поводи за раздразнения от страна на един младши тийнейджър. И още, и още.. Под секрет – ще има и тирамису за десерт.

Споделям всичко това подробно, защото преди четири години и един ден всичко това щеше да ми бъде изключително трудно да го направя. Водната гимнастика въобще нямаше да фигурира, като вариант. Всички дребни задачки за вършене щяха да бъдат свършени от Никола преди или след работно време. Разбира се, че и аз щях да правя някакви неща, но в онзи момент преди четири години и един ден аз функционирах на почивки, с няколко дрямки през деня. Стълбите у дома между двата етажа изискваха огромни усилия от моя страна. Направо ги ненавиждах и ми ставаше лошо, като трябваше да се качвам. Вътрешно си мислех как искам да спя на първия етаж на дивана и да не се занимавам с тези стъпала.

Най-тежко ми беше, когато нямах сили да играя с детето ми, а тя бе във възраст, в която бе изключително физически активна. Моят редовен отговор за нея, когато ме помолеше да скачаме бе, че съм уморена и че с радост ще я гледам как тя го прави. Молех се след трансплантацията да спра да й казвам тези думи и да бъда способна да скачам, тичам, играя с нея...

И ето ме днес, четири години по-късно.. След много игри, скачания, катерения, плувания, пътешествия, смях, веселие, тъга, болка, продължаване на живота да се живее.

След преместване в друга държава, след преодоляване на всичките възможни и невъзможни трудности по време на установяването ни в тази държава, след цялата бюрокрация и документация, след обзавеждането на дома ни, след веселите игри на Алина с нейните приятелки, тичащи из целия ни дом и радващи се на всичките ни български ястия и цялото чистене след тях.

След импровизираната ми малка градина на балкончето, което не е балконче, но пък тази година имахме и пресни картофи – цели 500 грама.

След цялата болка през загубата на брат ми, след изгубването на надеждата за някакво минимално подобряване нивото на живота в България, визирайки здравната страна на нещата, след безброй пътувания и изминавания на тези 1800 км в една посока и пак връщайки се, макар и за няколко дни, за да бъдем с близките ни.. След цялата тази носталгия..

След всяко едно вълнение и притеснение за обичаните от нас хора, след всяко едно предизвикателство, с което се сблъсквам и е имало моменти, в които съм си казвала, че не мога повече..

След всяко едно ядосване покрай растежа на Алина, нейните желания, нужди, потребности, тъга по заминаването, адаптацията й в изцяло непозната и чужда среда и култура и гордостта ни от всички заслужени похвали, които получава.

След много и много събития, думи, приятелства и раздели..

И отново с благодарност към моя съпруг, че даде част от себе си, за да мога да случвам всичко, което изброих и отвъд това. Аз все още продължавам да ни виждам двамата, побелели на по 90 години на люлеещите се столове, спомняйки си всичките ни щастливи и забавни моменти. Единият, от които се случи преди три дни на път за България.

Тогава ще си спомняме, че трамвайната линия в Гренобъл е била в ремонт и ние сме решили да се разходим пеша до гарата в 06:30 сутринта, минали сме през неговата любима пекарна да купим багета и малко след това аз съм се сетила, че съм забравила едни важни проби в хладилника, които трябва да върнем в България. Тичала съм колкото сила съм имала, ходела съм бързо или бавно с изплезен език, взела съм пробите, заключила съм вратата и съм тичала към него, виждайки че остават 15 минути до тръгването на автобуса за Торино. Аз, докато съм правела всичко това, Никола е стигнал до „пъкления“ план да свали приложението на електрическите тротинетки под наем и да ги наемем до гарата. Тогава, ще си спомним, че аз съм предпочитала колелото, защото ме е било страх, свалила съм приложението и когато съм опитвала да сканирам QR кода на колелото не съм успявала, защото то не е било заредено. Така, с минути преди тръгването на автобуса сме се накатерили двамата на тротинетката, след като малко преди това сме се съгласили с условията да не се возим двама на една тротинетка и да имаме каски, прегърнала съм го здраво и с единия крак във въздуха, и сме потеглили. Било е изключително страшно през моите очи, молила съм се на ум да не се пребием и лека по лека сме напредвали. Ще си спомним, че сме карали в насрещното движение, че един минувач ни е гледал странно, защото сигурно сме били „картинка“ и когато сме минали на червено ще сме се мъчили да си спомним думите на една песен на Ивана за минаването на червено. Така, припявайки припева „Води ме в някоя квартална кръчма...“ ще стигнем до „ бясно карай на червено...“ и ще сме видяли наближаването на автогарата. След това един през друг ще си припомняме как аз съм скочила от тротинетката, за да намеря перона и да задържа автобуса, а Никола ще се е опитвал да се оправи с тротинетката и да плати.

И накрая и двамата с побелелите коси ще се смеем от сърце, когато си спомним, че автобусът е закъснял с цели 15 минути.

Целият ни живот се надявам да е пъстър и цветен, изпълнен с любов, защото Животът е дар и аз от сърце вярвам, че е привилегия да остаряваме. Трансплантациите са Живот, мили хора. Нов, чист, с вяра към бъдещето Живот.

Привилегия е аз да остарявам. Днес съм на 4 години, виждам се и на 54 години.