Оказва се, че днес е Световният ден за борба с прееклампсията и затова аз се почувствах длъжна да напиша няколко реда по темата.
Цялата ми бременност е белязана от горе споменатата прееклампсия, но това го разбрах постфактум, когато бях с преждевременно извадено бебе в кувьоз.
Моята бременност е изпусната бременност. Още от 4я месец имах оплаквания, подути крака, но не нормално подути за бременна, а едни огромни дебели трупи, от които се подаваха пет дебели кебабчета. Ако успеете да си го представите значи сте си представили моите крака. Кръвното започна да ми се покачва и не се предприемаха никакви мерки. Към 21-23г.с. разбрахме, че бебето има сърдечни малформации и не се даваха големи шансове за оцеляване. Беше назначена комисия за прекъсване на бременността по лекарско предписание. Но мен вътрешно нещо ме човъркаше и се хванах за моята сламка, като удавник. Без второ мнение може комисията да ни върне. И отидохме на второ мнение при великия за мен д-р Маринов. Той бе човекът, който ни вдъхна надежда. Тогава правех и амниоцемтеза, че имало опасност да е със синдром на Даун. Оо, и тогава на масата разбрах, че е момиче. Представяте ли си?! Ужасена, изплашена и уж трябва да е прекрасно, ама не е.
Та, да се върна на прееклампсията. Към 28ма седмица започнах вече да пия лекарства за кръвното. Нормализираше се на моменти и като почнеше да се повишава почвах други лекарства. Малко като опитно зайче. Тук не става, я дай да видим с това. Оо, ако не стане с това ще опитаме с друго.. В този ред.
Записвах си аз прилежно сутрин, обед и вечер кръвно и пулс, ама резултатът бе, че се водех 35та г.с. и ме приеха в патологията в Майчин дом да ме наблюдават.
Базата не коментирам. Сложиха ме на легло, което нямаше дюшек. Последното легло. Исках да лежа, но ме болеше като легнех. А и си представете 90 кг, а не сегашните ми 50. Това Тяло трябваше някъде да легне и да си почива, още повече, че аз в онзи момент глезени нямах. Колкото ми бяха дебели бедрата, толкова ми бяха дебели и глезените. Та, майка и Никола отидоха да купят дюшек. Очертаваше се спокойна нощ. Е, да, ама не.
Такова зверско главоболие не съм имала и в най-мигренозните ми състояния. Умирах от болка. Акушерката вдигаше ръце и аз пих аулин. Но пуст аулин не помага.
Лягам за тонове на бебето, ми то почти никакви тонове, ама аз успокоявам, че винаги са й били такива.
Почва едно треперене на цялото тяло. Абсолютно неконтролируемо, ама не е от студ. И акушерката вдига ръце. Меря си кръвното с моя апарат и горната граница помня, че беше 190. Не се стряскам, защото не за първи път съм вдигала толкова.
Ама главоболието не спира. Както и тресенето. И тогава акушерката може би я хвана страх и каза, че ме смъква в родилното.
Ама как?! Тогава аз се ужасих. Рано е да раждам. Знам, че трябва да има и кардиолог. Знам, че Алина не се е обърнала. Звъня у дома и казвам, че ме смъкват към родилното. Оттам Никола пали колата.
Междувременно искат да ме отварят. Аз категорично отказвам и почвам да им обяснявам каква е ситуацията. Отделно в епикризата пишеше, че бебето се е обърнало, което не е вярно.
Явно ги хвана страх. Бяха се събрали всички лекари и стажанти. Надрусаха ме с диазепам и ми сложиха кислородна маска. Кръвното ми бе 240 или 260 на 180-190. През това време сигурно са обяснявали на Никола и майка ми какво се случва. Не знам.
Помня, че махах маската, защото ми пречи да дишам, а акушерката ми я връщаше и ми казваше "момиче, дишай". А аз пак я свалях, беше си ми много добре без маска.
Не можах да заспя и бях будна. Чух как едно момиче, предполагам циганка, как ражда. Тя викаше, а екипът й крещеше да не вика и да напъва, когато те й кажат. Грубо се държаха с нея. Но най-ценното нещо бе, когато чух бебешкия плач, а родилката каза със щастие "Аз успях, успях". В онзи момент се разплаках и аз от нейното щастие.
Дойде сутринта и влезе дежурният лекар. Видя ми изследванията и каза веднага да ме подготвят. Не го вълнуваха моите протести.
След има няма 10 минути вече бяха изкарали бебето.
Не я чух да плаче, но това е нормално при секцио.
Донесоха ми я за малко на операционната маса, но аз бях с маска и не можех да я целуна. Ръцете ми бяха вързани със системи. А треперенето продължаваше. Отведоха я.
Аз останах да лежа да ме шият. Първият шев се скъса. Кръвоизлив. Нещо се чудеха какво да правят. Хайде, втори път ме шиха и ме изведоха в реанимация. В реанимация стоях повече от 48 часа. Всички родилки, които родиха същия ден ги изведоха на следващия, а аз останах. Плаках.
Надявах се, че ще ме пуснат вечерта да отида да видя Алина, но ме нахокаха къде съм тръгнала. Едвам се изправях.
Плаках.
На третия ден ме качиха в родилното и вечерта Кольо ме заведе в неонатологията да видя Алина. Толкова малка, отговаряща на 32г.с. Плаках.
После нямах бебе, което да суче огромното количество мляко. Пак проблеми и ужасни болки.
После ме изписаха без бебе в ръце, но с пълни шепи лекарства. После, след 14 дни от раждането я докоснах и гушнах за първи път. А след 24 дни в неонатологията си я прибрахме у дома. Последва почти две годишна рехабилитация и тя се пребори с всичко. Днес е здрава.
А аз нямах време да изпадам в следродилни депресии и да обърна внимание на себе си. Трябваше да се стегна.
Никой не ми каза, че трябва да си проследя бъбреците. Две години пиех какви ли не лекарства за кръвно, докато намеря читава лекарка и да ми предпише терапия, която вече работи две години и половина.
Впоследствие разбрах какво е прееклампсия. Не съм имала белтък в урината. Изследванията ми са били в норма. И никой не обърна внимание на отоците. В последствие разбрах, че там, в онзи ден са се борили за два живота, а не само за бебето..
Впоследствие разбрах, че е можело да не стигам до бъбречна недостатъчност, ако ако ако...
Толкова много в последствие има, че чак ми се вие от болка.
Та, да, днес е международният ден за борба с прееклампсията. Не се знае какво я причинява. Дали ще повтори следваща бременност. Дали всичко ще е в норма. Прееклампсията е налице още в началото на бременността, ако я има. И е хубаво още в началото да се правят терапии и да се проследява кръвното, а не когато вече има изразени следи.
Прееклампсията беляза моя живот безвъзвратно. Аз предпочитам да гледам от положителната страна на нещата. Днес нямаше да съм това, което съм, ако не бях преминала през това. Трябвало е да се случи.
Щастлива съм, че имам прекрасното слънчице, което спи спокойно следобеден сън в креватчето си.